8 – Прераждането: Последното изпитание на злочестата душа

А какво става с покойниците, които най-силно са се противопоставяли на Любовта? Пиер Моние ни уверява, че Бог им дава нещо като втора възможност и им позволява да се върнат на Земята. Това е прераждането.

Разбира се, много други пратеници или псевдопратеници също твърдят това. Но това не би било достатъчно, за да ме убеди. Приемам тази теория, тъй като някои от онези, които я поддържат, по редица причини ми вдъхват особено доверие. Пиер Моние не е единственият измежду тези достоверни пратеници, които твърдят това, но може би измежду онези, на които имам доверие, той е този, който изглежда най-добре запознат с явлението и който се съгласява да ни даде най-много подробности за него. Наистина, много други пратеници казват много повече неща по въпроса, но именно на тях нямам доверие.

И така според него „наистина, прераждането понякога се осъществява, но много по-рядко, отколкото смятат някои изследователи на психическия живот”, то „често се препоръчва като по-бърз начин за извършване на задължителното развитие за достигането на щастието, към което всички се стремим и което ще познаем единствено в сливането с Бога.” Същевременно, то остава „така да се каже, винаги незадължително”, което означава, че понякога не е такова, както това ни се потвърждава по-нататък: „това е извънредно задължение”. Впрочем, дори и когато една душа разбира, че нейното развитие би могло да протече по-бързо, ако приеме да се прероди, тя често се отказва от това, за да не прекъсне връзката на любовта с онези, които е оставила на Земята. Понякога прераждането се извършва от цели или почти цели семейства, тъй като родителите, които са увлекли децата си в нещастието по своя вина, искат да поправят греха си, като дадат живот на същите деца или поне на онези от тях, които не са могли да се изплъзнат от лошото им влияние.

Някои трудни текстове на Евангелието по въпроса за предопределението се обясняват с това явление на прераждането.

И накрая, прераждането е твърде често срещано при животните, особено при кучетата. Съществуват дори напълно извънредни случаи, „позволени от Бога при твърде редки обстоятелства и с определена цел”, при които някое животно се преражда в човешко същество.

И така, основавайки се на подобни пратеници (не само на Пиер Моние), аз вярвам, че съществува някаква определена форма на прераждане.

И обратното, не съм сигурен, че дотук сме получили неоспорими доказателства за съществуването на това явление. Все пак вярвам в него, но въз основа свидетелствата на тези пратеници, а не заради подобни „доказателства”. След като въпреки всичко вярвам в него, смятам, че не е нужно да обсъждам стойността на тези така наречени доказателства при всеки отделен случай. Предпочитам веднага и без обсъждане да приема, че във всеки от тях сме се натъкнали на истински случай.

Ала остават два проблема, които трябва да бъдат разгледани:

Наистина ли тези случаи са извънредни, както твърди например Пиер Моние, или обратно, правило за всички хора е да се връщат на Земята, и то дори по няколко пъти, както това се твърди от други пратеници, чиито думи са подкрепени и от силни философски и религиозни течения?

Всъщност в какво се заключава прераждането и кога се осъществява то?

1. Прераждането е само едно изключение

Според най-разпространената днес форма на вярване в прераждането едно дълбоко Аз надживява смъртта и влиза в ново тяло, за да води нов живот, като така от живот на живот се обогатява или се пречиства, а забравянето на предишния живот при всяко ново раждане не е от особено значение, тъй като в отвъдното нашето съзнание всеки път събира и синтезира предишните ни животи.

В западноевропейската традиция

Отвсякъде ни се повтаря като добре установени факти, че още древните египтяни са вярвали в прераждането, евреите от Стария Завет също, както и Христос и първите християни, а църквата го е включвала в своето учение чак до III или IV век. (Тук използваните автори малко се разминават и аз добре виждам защо).

Аз не бих искал да наскърбя Никого, нямам никакво желание да преча на когото и да било да вярва, че вече е „имал” двадесет живота и че ще се върне още три пъти на Земята. . . Но фактите са си факти: почти всичко това е невярно! Доктрината за прераждането е била напълно непозната в древния Египет. Единствените случаи, които биха могли да бъдат цитирани, са митовете за възраждането на природата с помощта на Озирис. Прераждането е също така непознато в Шумер и Асиро-Вавилония. Древните евреи също така не са го познавали. Колкото да Новия Завет, двата винаги цитирани текста са историята за слепеца по рождение и очакването на завръщането на Илия. Нека ги разгледаме накратко.

В първия случай учениците на Христос го питат: „Учителю, поради чий грях, негов ли, или на родителите му, той се е родил сляп?” Идеята за връзката между физическия недъг и греха е често срещана в Стария Завет: „В случаите на недъгавите по рождение някои равини приписваха грешката на родителите, другите – на самото дете по време на износването му”. Въпросът не е дали тази идея е интересна или глупава. Става въпрос да се разбере дали евреите от времето на Христос са вярвали в прераждането. Познаването на литературата от онова време ни принуждава да кажем: не. Те са предпочитали да прибягнат до тази странна хипотеза.

Колкото до Христос, той изобщо не се възползва от случая, за да им разкрие съществуването на прераждането. Той просто им отвръща, че въпросът е зле поставен: „Нито поради негов грях, нито на родителите му.” Няма предрешен живот!

Другият, все така цитиран случай, са различните текстове, които говорят за пророческото обявяване на завръщането на Илия. Но това значи да се забрави, че за евреите Илия никога не е умирал. Той е бил издигнат на небето в огнена колесница и са го очаквали да се завърне един ден, но като от дълго пътуване, без да се преражда, или пък като онези герои, които в многобройни легенди се пробуждат след цял един век. Христос се опитва да ги накара да разберат, че Илия няма да се върне. Той е бил заместен от Йоан Кръстител, но както Моцарт е заместил Бах. . .

Същевременно в Древна Гърция Питагор разказва, че Диоген Лаертски вярвал, че вече е живял няколко пъти, и дори казвал имената си от предишните животи. Платон говорел за преселението на душите като за народно вярване. Почти всеобщият мит за Вечното завръщане съдържал определена форма на прераждане.

По времето на Христос тази доктрина започнала да се разпространява. Според Флавий Йосиф фарисеите вярвали във вечните мъки за лошите и прераждането за добрите. По-късно в Кабалата превъплъщението заема важно място. Не можем да кажем нищо повече.

Църквата никога не е включвала прераждането в своето учение, както мнозина твърдят. Някои теолози са вярвали в него, но това е нещо друго. През II век Свети Иустин приемал съществуването на много животи на Земята преди Небето, като най-близките до плътта хора можели да се преродят в животни. Климент Александрийски може би също е вярвал в това. Той говори за ме-тенсоматозис, буквално – „превъплътяване”. Но както отбелязва Гедес Макгрегор, първите християни са можели да вярват само в предишни животи на Земята, а не в бъдещи, защото за тях на този свят му е било съдено скоро да изчезне.

Гностнчните течения са вярвали в прераждането. Но те не са църквата. Цялото им учение се различава дълбоко от нейното.

Ориген като че ли е приел съществуването на поредица от „еони”, тоест от светове, като всяка душа живее само по един път във всеки свят. Това не е непременно различно от изкачването на всяка душа от сфера в сфера. Двамата велики светци Грпгорий Нисийски и Григорий Акрагантийски през IV век са познавали тази теория за предишните животи и категорично са я отхвърляли.

Същевременно, обикновено се признава, че никой църковен текст никога не е осъждал недвусмислено тази доктрина, и че, следователно, всеки може да я приеме, стига да иска.

В източната традиция

Често страстните привърженици на теорията за многобройните и задължителни за всички прераждания изтъкват, че така те се присъединяват към вярванията на стотици милиони хора, в продължение на векове и във велики култури.

По този въпрос трябва все пак да се знае, че прераждането не присъства във ведите (1500 – 800 г. пр. н. е.). То също така не влиза в учението на Буда. Ален Даниелу, един от най-добрите специалисти по древна Индия, смята, че тази доктрина е родена в джайнизма, „който я е предал на будизма, а после и на съвременния индуизъм”. Шиваитското течение и до днес й се противопоставя. Въпросната доктрина обаче вече се появява, макар и с твърде различни варианти според различните текстове, в някои упанишади (700 – 500 пр. н. е.).

Нека припомним още, че Кришнамурти никога не е вярвал в нея. И накрая, за онези, които отдават огромно значение на посланията на някогашни противници на прераждането, които сега са починали и най-накрая са приели тази доктрина, нека да посочим, че има и обратни случаи: един дух, твърдящ, че е духът на г-жа Блаватски, се е появил на д-р Карл Уикланд, за да му съобщи, че тя днес признава грешката си и че прераждането не съществува.

Според последните парапсихологични данни

Колкото до гласовете от отвъдното, получени на магнетофонна лента, те далеч на разрешават спора. Наскоро г-жа Шефер отбеляза пред мен, че се получават всякакви мнения, от „разбира се, прераждането съществува; всички минават през него”, до „но това е абсурдно, това не съществува!”, като се мине през „нямам представа”. Другите средства за общуване с отвъдното също така не дават единно мнение.

Като разговарял с медиума Джон С. Слоун, с когото работил в продължение на дванадесет години и когото считал за най-добрия срещнат от него медиум както в Англия, така и в Съединените Щати, Артър Финдли естествено стигнал до въпроса, който ни занимава: „Ние прераждаме ли се на Земята?” Тогава той получил от отвъдното посредством изпадналия в дълбок транс медиум следния отговор:

„Това е въпрос, на който ми е трудно да отговоря. Не познавам никого, с когото това да се е случвало. Пристигнах тук преди много години и редом с мен има хора, които са живели на Земята преди хиляди години. Това е всичко, което мога да ви кажа. Не знам нищо повече.”

Албер Пошар, който още на Земята твърдо вярваше В прераждането, след смъртта си е убеден в него повече от всякога. Същевременно той признава, чев отвъдното, където се намира, има „съвсем висши духове”, които изобщо не вярват в прераждането и които той не успява да убеди.

Впрочем, подготвителните операции за завръщане на Земята се представят по твърде различен начин в различните разкази, били те на Жорж Морание или на Албер Пошар, послания, получени посредством автоматично писане или психеделични описания на Ан и Даниел Мьороа-Живодан за пътувания, които те били извършили извън тялото си.

Индийското влияние е особено силно в последните разкази. След като обикновено другите са малко стиснати и ни обещават само по десет или дванадесет живота, ако сме особено лоши, и не повече от седем, ако слушаме, то те карат направо: •

„Човешкото същество не разполага с един-единствен живот, а с безкрайно много животи, от които трябва да се възползва най-добре.”

Това би трябвало да бъде достатъчно дори и за най-взискателните! Но Сведенборг, който изобщо не е вярвал в прераждането, би се изсмял високо, ако го беше чул.

Обяснение на привидните несправедливости на съществуването

Един друг аргумент се повтаря през цялото време: след като веднъж се приеме хипотезата за прераждането, много тайнства на съществуването могат да бъдат обяснени. Несправедливостите, които толкова често будят негодувание у нас, намират своя смисъл. Започваме да се досещаме, че не Бог е несправедлив, нито пък сляпата Съдба, а че всеки автоматично понася последиците от собствените си деяния. Онзи, който е беден, сигурно зле е употребил богатствата си в някой свой предишен живот. Онзи, който е сакат и страда, сигурно е бил жесток. . .

Обаче не става въпрос за истинско наказание, а за пренасяне на Земята на механизма, който разгледахме, но в неговото действие в отвъдното. Дълбокият смисъл на този закон за кармата се крие в това да ни се предостави възможността да се отдадем на добродетелта, противопоставена на порока, в който сме затъвали в предишния си живот. Трябва да бъдем поставени в оптимални условия, за да можем, ако вложим малко добра воля, да поправим у нас онова, което е било изкривено. Цялата тази интелектуална постройка има няколко преимущества. Тя е лесна за разбиране. Тя почти незабавно прави страданията на другите, а дори и собствените страдания, много по-поносими. Всичко се обяснява откъм причините и всичко придобива смисъл за в бъдеще.

За съжаление, подобно на много интелектуални постройки, и тази се разкрива като малко опростена, когато започнем да я сравняваме по-отблизо с реалността.

Ако наистина дълбокият смисъл на този механизъм цели нашия нравствен и духовен напредък, той не може да бъде толкова опростенчески, тъй като едни и същи условия могат да се окажат благоприятни или катастрофални за нашето развитие, според различните хора. В бедността един лесно ще се научи да побеждава себе си в една все по-голяма щедрост. Друг при тези условия ще се затвори във все по-отвратителен егоизъм. Уви, били сме свидетели на това в затворнически или концентрационни лагери. За някои хора по-малко бедност би била по-подходяща, поне в началото.

Някои, изпаднали в пустинята на чувствата, в нещастието, откриват пътя, който ще ги доведе до напредък към всеобщото милосърдие. Други няма да могат на свой ред да обичат, без преди това самите те да са получили малко обич. От това не следва, че те непременно са дълбоко в себе си по-малко щедри от първите. Те просто имат по-различна чувствителност.

Разбира се, може да се приеме, че това необходимо приспособяване наистина се случва, макар и без наше знание. Но трябва да признаем, че в такъв случай връзката между нещастието и лошото поведение в един предишен живот се изгубва, а с това се изгубва и обяснителната и аргументационна стойност на теорията, щом я изправим пред ужасяващите прояви на неравенство, с които се срещаме всеки ден.

Трябва да се избира. Или законът на кармата се прилага по сляп и автоматичен начин, и втози случай той добре обяснява привидните несправедливости на съществуването, но неговите поражения могат да бъдат страховити; или той има поучителна стойност, и значи, не може повече да даде обяснение на същите тези несправедливости, така че аргументът, привеждан в негова полза, отпада от само себе си.

Изтокът никога не е считал кармата за нещо абсолютно

Впрочем, трябва да се каже, че както в Индия, така и в Тибет законът за кармата никога не е бил схващан по такъв абсолютен начин.

Така в „Бардо Тьодол” се дават указания как именно в момента на смъртта да се изплъзнем от цикъла на преражданията. Достатъчно е да се достигне идеалното просветление, а за това трябва и е достатъчно да се разбере, че всички чудовища, които виждаме, са само проекции на нашия ум. Тъй като има опасност да бъдем изненадани, неподготвени, предлагат ни се няколко последователни възможности. Ако успеете в това, то каквото и да сте вършили, дори и най-долните престъпления, няма да се прераждате! Ще се изплъзнете от вашата карма.

Но нашите тибетски приятели са открили и друг метод. . . обреда поуа, който, както изглежда, е чудотворен. Той може да се използва успоредно с четенето на „Бардо Тьодол” до умиращия, или дори вместо него. Както ще видим, този метод има поне това преимущество, че е по-краткотраен: трябва три пъти да се извика до умиращия сричката „Хик!”, но с много особена интонация. След това едно възклицание, което трябва да се произнесе „Пет!”. Но внимание, произнасяйте това „Пет!” след трите „Хик!” само ако сте сигурни, че „смъртта е предстояща и неизбежна, тъй като „Пет!”, произнесено след „Хик!” неизменно предизвиква смърт.” Така че внимавайте! Можете да си създадете огромни затруднения. Този метод със сигурност води до „избликва-нето на namiies (или душа) от върха на черепа на умиращия и внезапното издигане на тази namiies в Рая на Великото Блаженство.” Няма никакво прераждане, никаква карма! Номерът е изигран. Но внимание, трябва да се учите в продължение на дълги години при опитен наставник да произнасяте тези „Хик!” с точната интонация, която ще ги направи ефикасни. . .

В Индия Шанкара преподавал една твърде подобна техника, в която отново присъства това излизане на душата’от върха на главата, както впрочем и в многобройни разкази за ОГС

Шанкара е великият Учител на абсолютната недвойнственост, „Адвайта Веданта”, живял към 700-750 г. от н.е. При неговата техника няма нужда от намесата на помощник. Трябва сами да я приложим. Предлагам ви неговия метод:

„има сто и един канала, които излизат от сърцето на човека. Един от тях, наречен „еушумна”, е.насочен нагоре, в прсоката на теменната кост. В момента на смъртта трябва да овладеете духа си и да го поддържате здраво установен в сърцето. Посредством този канал, който отива нагоре, и с помощта на слън: цето, се достига безсмъртието.”

Другаде се уточнява, че лъчът, който ни води направо към слънцето, за щастие блести и денем, и нощем. И тук също вече няма карма!

Но има нещо още по-объркващо, или поне за нас, западноевропейците: онова, което според вярванията в Индия, където се е породила „кармата”, наистина определя нашата карма. От различните текстове научаваме, че е било достатъчно за един саламандър случайно да пие вода, останала в стъпките на една група шривайшнава, за да се прероди като брахман. Впрочем, обратното, един брахман, който сбърка при изричането на формула за жертвоприношения, може да се прероди в демон!

В прочутата „Бхагавад гита” се учи, че прераждането зависи изцяло от последната ни мисъл на този свят. Така бедният крал аскет Бхарата изгубил в последния момент всички резултати от своя аскетизъм, тъй като се възхитил прекалено много от едно младо сърне, което бил прибрал. Той се преродил като елен, съответно на предмета на последния си поглед. От колко малко зависи нашата съдба!

Рамануджа (1017 – 1137), великият учител на относителната недвойнстве-ност, реагира именно срещу това малко детинско тълкуване на закона за кар-мата, като обяснява в своя коментар към „Бхадавад гита”, че този последен поглед или последна мисъл на свой ред зависят от всички погледи и всички мисли през цялото ни съществуване.

И накрая, за Рамануджа нашето освобождение от ужасния цикъл на пре-ражданията всъщност не зависи от праволинейността на нашите постъпки, а от дарената ни Божия любов, която може да изплати всички наши дългове, и от единението ни с Бога в любовта – „бхакти”.

Тук без съмнение се отдалечаваме от закона за кармата, но доста се доближаваме до християнско-юдейската традиция.

Ако припомних тези понякога второстепенни аспекти на големите религиозни традиции, то не беше, за да ги осмея, което е винаги твърде лесно, а именно за да покажа, че законът за кармата, който днес ни се представя като абсолютно правило, никога не е бил разбиран наистина по този начин в традициите, от които сме го получили.

Законът за кармата убива състраданието

Една друга трудност на това строго причинно- следствено обвързване между предишните животи и настоящето ни състояние е тази, че тази безмилостна логика води до мисълта, че всички нещастници в този живот са били зли хора, и дори все още са, най-малкото при раждането си. Щом те не трябва да платят за злото, което са извършили, а да бъдат доведени до това да се поправят, то трябва по някакъв начин поне в началото на техния нов живот това поправяне още да не се е осъществило. Ако едно дете се роди сакато, това значи, че в него има нещо много сериозно, което трябва да се поправи. В тази система децата, които се раждат в злочестина, непременно са лоши. Това заключение ми изглежда неизбежно. То се съдържа в самата логика на цялата система.

А то е явно погрешно. Самите факти му противоречат.

Законът за кармата забранява състраданието

Другото логично следствие от един подобен механизъм: ако законът за кармата не е наказание, а пряко следствие от нашите деяния, създаващи от един живот в друг най-подходящите условия за нашето развитие, то доколко имаме правото да се намесваме, за да помогнем на другите да се изплъзнат от тежестта на своята карма?

Проблемът е твърде реален и не можем да се измъкнем от него само с действията, които сърцето ни подсказва, и с благоразумна реакция, както например е направила Маги Лебрьон според нейния собствен разказ. Маги Лебрьон е една изключителна жена, която заедно със съпруга си е извършила великолепни дела. Тя е магнетистка, действаща под контрола на лекари от отвъдното посредством мъжа си, който е много добър медиум. Уверявам ви, че във всичко това няма нищо дяволско. Но, виж, фантастично има, особено във връзка с умствения кръгозор на средния французин от края на века. Съдете сами:

„Онази вечер в навечерието на 1 май, разказва тя, си бяхме легнали доста рано, към 21 часа, веднага след като сложихме децата да спят. Аз четях в едно списание една особено увлекателна статия, а Даниел, мъжът ми, бързо заспа до мен. От няколко дни насам той се оплакваше от необичайна умора. Тогава си дадох сметка за възбуденото му състояние. Той стенеше в съня си. Обърнах се към него, за да се опитам да го успокоя или да го запитам какво му е, но в този момент той заговори с непознат глас с женски тембър: „Не се плаши, Маги” – ми казваше този глас. – „Не мъжът ти говори, а един духовен водач, който избра този начин, за да се свърже с теб посредством него. Твоят мъж е силен медиум и отсега нататък ще се възползвам от него, за да ти говоря. Предлагам ви да изпълните една мисия, която сте свободни да отхвърлите. . .”

Това било началото на един прекрасен живот, на едно изключително преживяване, изпълнено с любов. Маги и Даниел освен собствените си деца осиновили и други, и отгледали още други, общо около четиридесетина. Те лекували, облекчавали, изцерявали или утешавали хиляди хора, създали групи за молитви из цяла Франция и в чужбина. Защото Маги Лебрьон винаги съпровожда своята магнетистка практика с молитви, и доколкото това е възможно, с групови молитви. Тя също вярва в съзидателната сила на мисълта!

Но Маги Лебрьон и нейните приятели вярват твърдо в прераждането, и разпространяват нашироко това свое вярване, като виждат само преимуществата му. Ако прераждането се приеме, толкова много загадки сякаш се проясня-ват.

И така, един ден в Брюксел след една от нейните сказки един неин приятел йога я попитал дали, като се има предвид целебната стойност на кармата, имаме правото да смекчаваме кармата на другите. Тя му отвърнала: „Когато възрастен човек носи два куфара и пресича оживена улица, нима няма да му помогнем?” Без съмнение това е, което подсказва сърцето й. Тя добавя:

„В това е цялото милосърдие на Евангелието. Та нали Исус дойде, за да ни проповядва милосърдие, и умря, за да изкупи греховете на всички ни?”

Това е реакция на благоразумие! Но на християнско благоразумие.

Тъй като според логиката на кармата никой не може да „изкупи” греховете на другия. При нея неизбежно „всеки се грижи сам за себе си”! Въпросът на йогата не може да бъде разрешен толкова набързо. Без съмнение не е случайно това, че индийските народи, които са дълбоко религиозни, никога не са създали мощни благотворителни движения. Това е така, защото в рамките на тази система неравенството и дори нещастието изглеждат до голяма степен в реда на нещата. Спрямо онези, които страдат, индуизмът и будизмът препоръчват най-вече състраданието, тъй като то е благотворно за онзи, който го изпитва. Наистина, те също така проповядват отричане от земните блага, което би било достатъчно, за да намали значително много нещастия. Но и тук се цели главно личното усъвършенстване, а не оказването на помощ на другите.

Разбира се, това изобщо не значи, че индийците са по-безсърдечни от западноевропейците. Просто цялото им светоусещане от незапомнени времена насам води към известен индивидуализъм. Известно е, че съпругата или съпруга, когото обичаме, в другите си животи неизбежно ще изживеят други любо-ви. Всички наши срещи са преходни. Индийците смятат, че от тях няма да остане дори никакъв спомен, нито на този свят, когато се върнем в него, нито дори на другия, във вечността. Доктрината на прераждането изключва това постоянно в „Писмата на Пиер” твърдение, че Бог никога не разделя онези, които се обичат.

Докато някои западноевропейци се оставят малко по малко да бъдат спечелени от тази доктрина, други хора от Изтока откриват постепенно християнските перспективи. Ето какво казва за това един от онези, които отец Мопи-лие нарича „индуси-християни”, тъй като те остават верни и на двете традиции едновременно:

„Освобождението не е по нашите собствени сили. Никакво деяние (карма), никакво духовно упражнение не могат сами по себе си да ни го дадат. . .

Когато Бог дойде под човешка форма, той не направи това поради някаква празна причина, а за да донесе на човека освобождението („мукти”) от последиците на кармата. Бог извърши всичко необходимо, за да освободи човека от оковите на кармата и да го доближи отново, да го свърже със себе си посредством връзките на Любовта. . .”

За нашето развитие не е достатъчен само един живот

Това е един от най-често привежданите аргументи в подкрепа на тезата за прераждането: Един живот на Земята е прекалено кратък, прекалено много зависим от щастливи или нещастни случайности, за да може въз основа на него да се решава нашата вечност. Дори било непочтено от страна на Бога, че бил създал подобна система.

Такава е например тезата на Гедес Макгрегор, чието проучване аз цитирах вече няколко пъти. Всъщност това дори е основната тема на автора, като историческата част присъства само за да покаже, че християните са в края на краищата свободни да се присъединят или не към това вярване.

За съжаление твърде бързо се разбира, че пледоарията на автора в полза на прераждането се основава главно върху особено ограничени теологически тези и върху пълното непознаване на паранормалните явления, които все пак днес са добре известни.

За автора няма възможно спасение без явна вяра в Христос. Оттук следва
съвсем недвусмислено, че всеки нехристиянин, тоест една внушителна част от 
хората, не мога да бъдат спасени в този живот. Същото важи и за децата, умрели съвсем малки.

Впрочем, авторът не държи никаква сметка за всички открития вобластта на надживяването на смъртта, направени  от един век насам, колкото и невероятно да изглежда това за един човек , който  се заема с подобна тема. Той се порявява като напълно  неспособен ( и това е негово пълно право) да повярва в съществуването на материя, която все още не е открита , водещи истински живот в един истински свят, също толкова реален като нашия. Никога не му идва наум, че един талант, чието развитие е било рязко прекъснато от смъртта в този свят, може да се разгърне със същия или дори с по-голям успех в един друг свят. За него християнската, и, по-точно, католическата вяра се заключава в това мъртвите да почиват в мир, очаквайки Възкресението. Разбира се, не може да се очаква някакъв особен духовен напредък от такъв покой. Но вместо да оспори това популярно изкривяване на нещата, той предпочита да се опита да въведе и приспособи в християнството идеята за прераждането.

Според мен две са основните причини за тази негова позиция: първо, непознаването на основното различаване между святост и съвършенство, за което вече няколко пъти споменах. Бог изисква от нас не съвършенство, а святост. Святостта се състои в това да се стремим с всички свои възможности към съвършенството, а не да го достигнем. Бог иска от всеки от нас само онова, което той наистина може да даде, а не онова, което, като се имат предвид обстоятелствата, му е невъзможно; тук обстоятелствата включват наследствените белези, драматичните преживявания в детството, влиянията, които не сме си избрали сами, и пр. Втората възможност, за която говори Пиер Моние, когато признава, че прераждането съществува, според мен стои извън тези съображения. Това е истинската втора възможност, предоставена на някой, който вече е получил при първия си живот истинска възможност да се спаси.

Второто основание на тази пледоария в полза на прераждането е пълната неспособност на автора да си представи някаква форма на живот, различна от онази, която ние познаваме. За много хора едно тяло, което не можем да видим с нашите очи на плътта, на живи хора, не може да бъде истинско тяло. Едно тяло, което повече няма нужда да се храни, за да живее, и което не може „да се люби”, не представлява никакъв интерес. „Върховните” радости, за които им се говори, нямат за тях никаква привлекателност.

И обратното, други хора са по-скоро разочаровани, когато открият, че първите етапи в отвъдното приличат много на този свят. Ниевсички живеем заедно на тази земя, но още отсега дълбоко в себе си принадлежим към различни светове. . .

Странно е, че твърде редки са онези, които смело признават, че много би им се искало да могат да се върнат на Земята. Почти всички усещат добре, че е по-добре да се правим, че се примиряваме с това.

Аз изобщо не вярвам на тези примирения.

Нека посочим, че за д-р Карл Уикланд това убеждение във възможността за
прераждане често подхранва у покойниците желанието за прераждане, а това
може не само да забави собственото им духовно развитие в отвъдното, но и да
доведе до истински обсебвания от духове, особено при децата. Той неведнъж
 се е убеждавал в това, като прехвърлял тези така преродени в жив човек духо
ве от тялото на дете в тялото на жена си медиум. Диалогът между тях който
 така ставал възможен, му позволявал да освободи едновременно объркания
 покойник и детето, обсебено, без самото да знае това,  от този изостанал 
дух. Опасността е много голяма за това , че , както изглежда, след като изос
таналият дух успее да се вмъкне в аурата някое дете, за да живее заедно с 
него в едно и също ТЯло, той вече не знае как да излезе оттам. Поне това показват опитите на д-р Уикланд и изказванията, които са направили пред него духове на бивши теософи, които се разкайвали затова, че някога са вярвали в прераждането.

Отправям предупреждение «гьм многобройните мисионери на прераждането: нещата може би не еа толкова прости, колкото те смятат!

2. Какво означава прераждането

Сигурен съм, че за повечето от моите читатели този въпрос изглежда напълно излишен. Нещата са очевидни и за тях въпросът ми подсказва единствено, че съм решил да бъда твърде обстоятелствен.

Западноевропейските схващания

Според понятието за прераждане, което в момента се налага в съвременна Западна Европа, един и същ човек има няколко последователни живота. Всеки път той получава или даже си избира ново тяло с нова съвкупност от дарби и таланти, но също така и недостатъци и слаби страни, нови вкусове и нови неприязни, разбира се, нови родители, може би нов майчин език, нов пол, нова раса.

Но ако се придържаме към източното учение за кармата, необходимо е лошите склонности, които трябва да бъдат поправени, да се проявят по някакъв начин. Именно това като че ли се подсказва от един случай, съобщен от Маги Лебрьон, който тя сочи дори като първият, който я е подтикнал да размишлява върху възможното тайнство на прераждането.

Поверяват й малката Мади:

„Двегодишна, с тяло, покрито от ихтиоза, цялото в люспи като рибешко. Състоянието й беше много тежко. . . Тя спеше около четири часа на нощ.

Въпреки всички полагани грижи състоянието й не се подобряваше. Освен това тя беше истинско чудовище на грозотата, непоносимо, злобно. Беше невъзможно да я оставим заедно с други деца на нейната възраст: тя ги дращеше, хапеше ги и постоянно крещеше. На мен, която обожавам децата, ми беше много трудно да обичам това дете, толкова много злина усещах в нея.

. . .Размислих над този случай и си казах като просто предположение: мйже би в последния си живот тя е вършила много злини, може би е измъчвала хора!. . . Мисля, че това бе първото ми дълбоко размишление върху теорията за преражданията, че за първи път осъзнах причинно-следствената връзка и че може би тук се криеше причината за някои необяснени, необясними болести у малките деца.”

Тук всичко е според логиката на кармата. Имаме причинно-следствената връзка и новата поява на причината (злината), чието следствие (страданието и болестта) има за цел именно да спомогне за нейното поправяне.

Но какво да кажем за наистина съществуващите случаи, при които страдащото дете в същото време е мило, нежно, щедро и обичливо, или, обратно, в които злобното дете има възмутително добро здраве, изключителни дарби и богати родители? И такива съществуват!

Тук загадката остава пълна.

Нека отбележим, че между другото Западна Европа има склонността да развива, без да си дава наистина сметка за това, една друга логика на прераждането, която няма вече нищо общо е тази на кармата. Това е идеята за постепенното обогатяване на личността. В тази нова система се обяснява, че в продължение на различните си съществувания трябва задължително да сме били поне веднъж мъж и веднъж жена, но също така беден и богат, интелектуалец и физически работник.

Главното възражение, което веднага ни идва наум, а именно, че обикновено ние нямаме спомен за предишните си животи, се обезсилва от твърдението, че в отвъдното ние приемаме спомена за различните ни последователни личности и още в този свят нашето подсъзнание знае и вече е обогатено от опита на всичките ни предишни животи.

Източните схващания

Всъщност всичко това е твърде различно от схващанията на Далечния Изток. Винаги са съществували редица будистки и брахмански учения, които са се противопоставяли на самата идея за прераждането, като например шиваизма. Същевременно, вярно е, че народните вярвания, както в Индия, така и в Тибет и Китай, подхранват надеждата и вярата в известната неизменност на „аза”, от тяло в тяло и от живот в живот, като в това са насърчавани от прочутия израз на „Бхагавад гита”, който сравнява преминаването от едно тяло в друго със смяната но дрехите:

„Също както захвърляме износените дрехи, за да облечем други, също така и преродената душа захвърля износените тела, за да надене други.”

Същевременно, ако се обърнем към великите учители, веднага си даваме сметка, че става въпрос за нещо съвсем различно. За будизма изобщо не става въпрос да се обогати „аза”, а да се разбере, че той е само една илюзия, която трябва да бъде разсеяна възможно най-цялостно.

В крайния случай, в опитността на Сатори, тоест онова, което в будизма зей съответства приблизително на онова, което ние наричаме екстаз, единението с основната реалност на Вселената трябва да бъде толкова пълно, че да стане несъзнателно, тъй като осъзнаването на единението все още би довело до известна двойственост. Няма нищо по-чуждо на целия дух на будизма от тази идея за екзалтацията на „аза”, която е типично западноевропейска. Цялото пречистване от живот в живот се състои именно в изчистването на „аза” от всичко, до самото му изчезване.

За тибетския будизъм нещата са доста по-различни. Първо, в него постоянно се използва различаването в човека на три елемента: духът, словото и материалната форма. След смъртта на един индивид тези три елемента могат да се преродят поотделно, всеки в различен човек:

„Така чуваме да се казва, че „духът” на някой починал лама е представен от някой друг негов събрат тулку, докато в другите двама лами са се преродили съответно неговото „слово” и неговото „тяло”.

Но всъщност разпокъсването на нашето съзнание отива много по-далеч. Още в този живот:

„Всичките тибетски йоги заявяват. . . че частите от нашата съзнателна личност могат да живеят едновременно в различни светове, като едновременно изпитват в тях различни начини на съществуване.”

Впрочем, това може би съответства на опитността, на Жана Гене, при която тя едновременно живяла в продължение на един кратък миг в три различни места и времена.

И накрая, за учените тибетци не нашето „аз” се превъплъщава в друго тяло, а по-скоро нашите енергии, мисли, възприятия, дори усещания:

„Енергията от различни произходи, породена от нашата умствена дейност, се смесва с потока от енергии, породени от всички дейности във Вселената, и се влива в резервоара на съзнания, от който те отново ще излязат като „памети , склонности, които ще породят нови силови течения, нови дейности.

„. . .Някои изтъкват схващания, отнасящи се до възможността – дори вероятността – за прераждането на мислите, която се извършва посредством раждането на индивиди, пряко вдъхновени от мислите на покойници или техни съвременници. Това би съответствало приблизително на онова, което според тибетците става с ламите тулку. С онези, които чужденците наричат неправилно живите Буда. Далай-Лама е най-известният от този вид пререждания.”

И така, един тибетски отшелник заключава:

„Следователно, не трябва да се казва: „Аз бях Цонг Капа” или „Аз бях Сронг Бстан Гампо”, а може да се помисли: „дадено възприятие, усещане, осъзнаване, които в момента изпитвам, може би са били изпитани от едната или другата от тези личности. . .”

Вижда се, че разликата е значителна! Разбира се, това не може да попречи на никого да вярва каквото си иска, но когато ни се казва, че приемайки прераждането според западноевропейските схващания, ние просто се връщаме към хилядолетната мъдрост и опита на великите религиозни традиции на Индия, това не е вярно!

Към едно ново схващане

И обратното, струва ми се, че това тибетско тълкуване напълно съответства на онова, което отец Бионди нарича удачно паразитни шумове, в смисъла на паразитните шумове при радиовълните. И аз като него напълно вярвам, че в огромното мнозинство от случаите тези „спомени” за предишни животи не са нищо друго освен явления на изключително силна телепатия, намираща се на границата на обсебването от духове.

И тук се открива остатъчният ефект на вълните, излъчени от нашите мисли и чувства, и дори от всички наши деяния, за които често говорят пратениците на отвъдното, Пиер Моние, Паки, Ролан дьо Жувнел. . .

Но – ще кажат някои – всички безброй много случаи, които познаваме днес, при които някой, намиращ се в Египет, внезапно разпознава местата и е способен да прочете йероглифите, без никога да ги е изучавал, децата, които отхвърлят имената си и твърдят, че са живели другаде, в къщи и градове, които могат да бъдат открити, и в семейства, чиито спомени наистина са им познати -как можем да твърдим, че това не са истински спомени от предишни животи?

Признавам, че тези спомени са истински; и наистина става въпрос за предишни животи, но нищо не може да ме накара да повярвам, че става въпрос за една и съща личност.

Сведенборг неведнъж разказва във своите видения, че духовете, които идват да ни посетят, без ние да доловим присъствието им, така дълбоко се отъждествяват с живия човек, до когото-се намират, че накрая наистина започват да се мислят за този човек:

„Всъщност те завладяват паметта на преродения, който същевременно е оставен сам на себе се.”

Явлението може да се осъществи и в двете посоки. Може да стане отъждест-вяване на жив с покойник или на покойник с жив.

Това възприемане на миналото на някой заедно с психологическото явление на отъждествяване, което следва от него, може да отиде още по-далеч. Чешкият лекар Станислав Гроф продължил в САЩ заедно с Джоан Халифакс проучванията, които започнал отначало в Прага за терапевтичното приложение на ЛСД. Той постепенно започнал да използва този нов метод, за да се опита да облекчи страданията на болните от рак, на които всички познати ана-лгетици изобщо не действали. Ставало въпрос за инжектирането на доста големи дози по време на сеанси, които траели по няколко часа, понякога дори по цял ден, след обстоятелствена медицинска и психологическа подготовка на пациента. По време на целия контакт болния оставал в контакт с медиците и бил молен, доколкото му е възможно, да разказва веднага всичко, което усеща.

Така всеки път са ставали явления на отъждествяване. Например, една млада жена има усещането, че ражда, тогава тя е майката, после детето, после всички майки, които са раждали, и всички деца, които някога са били родени. Тогава отъждествяването постепенно се разпростира върху всички онези, които са страдали, като в същото време се индивидуализира.

„Тя беше заедно с тях и в същото време тя беше „тях”, тя познаваше екстаза на това единение в тревогата. В една от тях тя беше млада африканка, която бродеше заедно със своите спътници из изгорелите равнини, изпепелени от слънцето. В края на този епизод тя беше убита от копие, което я промуши в гърба и проникна дълбоко в нея. Тя изгуби съзнание и умря. После тя роди дете в средновековна Англия. По-късно тя се превърна в птица, която се рееше из небето, и улучена от стрела, падна на земята със строшено крило. Накрая всички тези епизоди на смърт и на раждане се сляха в мощен синтез: тя стана майка на всички хора, които някога са били убити във всички войни по света.”

Патрис ван Еерсел ни разказва за други отъждествявания, изживени по този начин от пациенти, лекувани от д-р Гроф. Спомен, че са сперматозоид или яйцеклетка; спомен за хлебарница в Прага, за живот в Тибет. Отъждествяване с цяло племе едновременно, с точно описание на неговите нрави, ритуали, изкуство. След това може да се провери съществуването на това племе, на което пациентът преди това не зпаел дори името.

„Спомен, че си бил животно. Растение. Гора. Блестящ спомен, че си бил растителна клетка, с тревожни усещания за хлорофилната функция, ритмите на хлоропластите или на митохондриите. Спомен, че си бил река, скала, планина. Огън. Звезда. Спомен, че си цялата вселена.”

Том Сойър, автомонтьорът, за когото вече говорихме, изживял ОГС без ЛСД, е усетил нещо подобно:

„Докато пред очите му се разгръщаха безкрайно много феерични пейзажи, той си даваше сметка, че той беше тези пейзажи, че беше гигантският смърч, че беше вятърът, че беше тази сребриста река и всяка от рибките, които подскачаха из нея. . .”

В крайна сметка, „в надличните опитности един индивид може да изживее всяка от съставките на вселената в нейната настояща или минала форма.”

Поетите и мистиците често достигат до това надлично съзнание. Джалал-унд-Дин Руми, който е бил и двете, твърдял, че ние първо сме били минерал, после растение, животно, и накрая човек, и че скоро ще станем дори ангели. . .

Но – би казал някой още – когато детето носи върху себе си рани или белези, със сигурност се касае за истинско прераждане на същото дете! Не непременно. Силните психологически въздействия могат веднага да предизвикат появата на белези за тях върху самото тяло. Това е самият механизъм, действащ при жигосаните, който не се ограничава до появата на рани, подобни на тези на разпънатия Христос. Например Ан-Катрин Емерих, велика немска мистичка, починала през 1824 г., е изживяла други психологични явления от същия порядък. След като в продължение на няколко дни, изпаднала в болезнен екстаз, тя изтръгвала символична коприва от градината на църквата, един ден се озовала с ръце, покрити с мехури, каквито биха се появили от истинска коприва!

Опитът, осъществен под хипноза от д-р Жанет в болницата „Салпетриер”, е още по-близък до механизма, който ни интересува. Една жена, която смятала, че никога не е можела да вижда с лявото си око, върната под хипноза на шестгодишна възраст, открила, че вижда прекрасно и с двете си очи.

Колкото до твърденията за завръщане в предишните животи посредством хипноза, Маги Лебрьон, която все пак вярва в прераждането, сама разказва, че след като отвърнала на бръщолевенията на един хипнотизатор с абсолютен скептицизъм, той поаленял, забил поглед в обувките си и най-накрая прнзнал: „Трябва да се живее все пак, а пък това им доставя такова удоволствие!”. . .

Една от причините за моето нежелание да приема съществуването на задължително и всеобщо прераждане е тази, че нашите християнски мистици никога не говорят за него. Надявам се, стана ясно, че приемам напълно стойността на всякакви видове послания и пратеници. Но струва ми се, че все пак трябва да се опитаме да поставим всеки един от тях на мястото му, за да оценим онова, което може разумно да се очаква от всеки. А никой от великите християнски мистици никога не говори за прераждането, същото важи и за великите мюсюлмански мистици, а вече видяхме как всъщност трябва да се разбира прераждането на индийците и на тибетците.

Измежду християнските мистици имам предвид по-конкретно всички онези, признати официално или не от църквата, които са имали или все още имат постоянна връзка с „душите от Чистилището”, или, казано с други понятия, които обаче означават съвсем същото, с изостаналите духове в „долната част на астралното” (стойностите на двата речника са еднакви, и ако не беше отчайващото му емоционално звучене за повечето от нашите съвременници, изразът „чистилище” би бил още по-точен). Измежду многото ще спомена накратко Мари-Ан Линдмайр, немската мистичка, чиито разкази за излизане извън тялото вече цитирахме, Маргарете Шефнер, починала през 1949 г, а в по-близко време – Мария Зима, от Австрия, Форарлберг, за която мисля, че е още жива.

За съжаление, принуден съм да подчертая, че при всеки от тези случаи изобщо не отдавам едно и също значение на самите свидетелства и на бележките или коментарите на онези, които ги представят!

Така Мария Зима получава множество послания от отвъдното, които трябва да предаде на живи хора, които не познава. Материалните детайли от тези послания са били проверявани стотици пъти. Те винаги са били правилни.

Споделената карма: „Причастието на светците “

Имам и друго основание да смятам, че тълкуването на отец Бионди или на Жан Прийор посредством „паразитни шумове” е правилно. Това е мистичното християнско схващане за дълбокото единение на всички хора в Христос.

Също като някои теолози и библейски историци, но противно на много други, противно на почти всички западноевропейски богослови, но също като цялата източнохристиянска традиция, аз вярвам, че когато Свети Павел казва: „Вие сте Христовото тяло”, това трябва да се възприема буквално. Свети Павел дори отива още по-далеч. В прочутия химн от Посланието към колося-ните неговата ясновидска перспектива се простира върху цялата Вселена:

„Понеже чрез Него бе създадено всичко, което е на небесата и на Земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началство или власти, всичко чрез Него бе създадено; и Той е преди всичко, и всичко чрез Него се сплотява.. .” (Свети Павел, Послание към колосяните, глава I, стихове 16-17)

Опитах се да покажа, че това тайнство, вярата на примитивната църква и на съвременните православни църкви, е било често изживявано в плътта им от нашите западноевропейски мистици, които са свидетелствали за него. С това се обясняват и безбройните прехвърляния, при които също като Христос даден обикновен християнин, и без съмнение всеки човек с добра воля, дори и непокръстен, може да поеме върху себе си и да победи в себе си изпитанието на друг.

Следователно, това вече не е безмилостният закон на кармата, такъв, какъвто ясно е изразен в „Дхамапада”:

„Посредством нас самите се извършва злото.

Посредством нас самите изпадаме в немилост. Посредством нас самите злото се изкупва.

Посредством нас самите се пречистваме. Чистотата или нечистотата принадлежи на всеки.

Никой не може да пречисти друг.”

Напротив, това е законът на любовта, споделянето на изпитанието и на страданието, в които всеки е тайнствено, но реално призован да пречисти в себе си частица от кармата на някой друг.

Без съмнение именно това е разбрал Рамакришна, след като един ден поискал от един свой все още непокорен бъдещ ученик упълномощение, за да произнесе вместо него молитвите, от които се нуждаел, за да се присъедини към правата вяра. Но Рамакришна е чел Евангелията и е размишлявал над тях.

Ние всички сме в тялото на Христос, и всички сме като навлезли един в друг, а и цялата вселена е с нас, потопена в тялото Христово, отвъд времето и пространството. Тогава нима има нещо изненадващо в това, че спомените или дори белезите на едното или другото понякога изплуват на повърхността на нашето съзнание или дори на нашето тяло?

Тук се крие цялото тайнство на Причастието на светците, едно фантастично, тъй фантастично тайнство, че нашите бедни западноевропейски църкви не смеят много-много да му вярват, и въпреки че набожно са запазили наименованието, практически са го изпразнили от всякакво съдържание.

Аз няма да твърдя, че в тази перспектива всичко е решено. Остават много въпроси, много негодувания пред страданието и много загадки. Било дори и въпросът, който не може да не се постави отново: какво става с онези, които по време на втория си живот все така отказват да поемат по пътя на любовта?

В Диалози с ангела ни се казва, че ад няма, че дори Луцифер, Носителят на Светлината, ще бъде спасен. Пиер Моние, Ролан дьо Жувнел и други наблягат по-скоро върху убеждението, че Бог не може да насили никоя свобода. Те ни уверяват, че тогава последната милост, която Бог може да прояви спрямо нези, които упорито отказват до обичат, е да ги остави да се върнат в нищото. Те казват, че това е втората смърт, за която Библията говори неведнъж.

Само едно нещо е сигурно: Божията любов.

Неизвестното не е в нейната област, а в областта на нашата свобода.

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s