II – Смъртта е едно второ раждане

1. Радостта да умреш

И така. смъртта не е смърт. Тя е само един преход към една нова форма на живот, като ново раждане. Но как се изпършва този преход? Нека го проследим по етапи.

В началото трябва да се каже, тъй като винаги е полезно да се знае в случай, че. . . по-точно в момента, когато ще трябва да се извърши този преход: чудесно е да умреш! Трябва наистина да се признае, че преди това човек може да страда, и то ужасно. Но аз искам да говоря за самия преход.

Още по време на последната воина, много преди разкритията на доктор Му-дн върху опитностите на границите на смъртта, проф. Екарт Вайзенхютср бил твърде заинтригуван от реакциите на едни млад 28-годишен войник. Червата му били разкъсани на пихтия от избухнал снаряд и единствено чудото го спасило. След като дошъл на себе си, той дълги дни отказвал да говори. Накрая отронил: „Защо направихте това?” Едва много по-късно тон се осмелил да разкаже за чувството на необичайно освобождаване, на райска радост, от която бил лишен.

Няколко седмици no-късно проф. Вайзенхютер получил други свидетелства, но по-пълни, на две момчета, конто едва не се удавили и които с много мъки били върнати към жнвот. Те пазели толкова чудесен спомен от тяхната опитност, че желаели да си отидат от същата смърт, когато настъпи денят и часът за това. Те си давали сметка, че ще познаят същата тревога, но знаели, че тя няма да бъде трайна и че след нея ще настъпи такава радост. . .

Професорът получил същото свидетелство от един почти примрял от студ студент по време на ски-преход, когато се заблудил в гъстата мъгла. Трябвало да му ампутират пръстите на ръката н няколко пръсти на краката. И въпреки това той заявявал, че ако би имал избор, би пожелал да умре точно по този начин. От опитните планинарн Иайзенхютер научил, че спасителите се страхуват точно от това. Жертвите, след моментна паника, изпитват такова щастие, че желанието да се борят ги напуска.

Същото нещо било отбелязано много време преди това по повод паданията в планината. Случаите били толкова еднакви, че вече можело да бъде написано: „Да умреш, падайки от голяма височина, е много приятно.” Днес наистина е известна ролята на ендоморфинната секреция за тазн еуфория, но, както ще видим, тя не обяснява всичко.

Когато умиращият ие бъде върнат към живота, когато не бъде насила върнат в нашия свят, как протичат събитията? Нека ги опишем първо отвън.

Изглежда тук няма абсолютно, неизменно правило. Всеки един ще изнамери донякъде своята смърт. Всички ние в този момент ще бъдем творци.

Въпреки това, изглежда, не може да бъдат взети за модел събитията, при които смъртта е само краткотрайна, временна, каквато е за всички тези, които накрая биват върнати към живота. В този случай умиращият се оказва извън своята обвивка от плът, без да има напълно изградено друго тяло. Той може да вижда, често и да чува всичко, което се случва на този свят, да преминава през стени и тавани, мигновено да се премества и да се оказва където си пожелае, но най-често той няма впечатлението, че притежава наистина тяло или го чувства като неопределено, сферично, без точни очертания и без структура, като един вид мъгла, „облак”, „пара” или „енергийно поле”.

Знае се впрочем, че това” явление на декорпорация или на излизане извън тялото може да се извършва напълно независимо от контекста на смъртта -катастрофа или операция. Вярно е обаче, че много хора, които са напускали тялото си или са се раздвоявали така за първи път, след това са го вършели спонтанно извън всяка опасност; някои дори успяват да го направят когато си поискат. Накрая трябва да се отбележи, че сега във Франция, както и другаде, съществуват центрове, в конто човек може да се тренира да извършва такова пътуване извън тялото, в „астралното”. Има дори учебници, практически ръководства, методики, където подробно се описва как да се приготвите, как да се упражнявате. . .

Според познатите анкети 80% от извършилите тази временна опитност на декорпорация са чувствали себе си главно като дух, като безплътно съзнание, много повече, отколкото като обитаващи ново тяло. До този резултат в крайна сметка достигат самостоятелно Селия Гриви и Кенет Ринг.

Изглежда в този момент хората до такава степен са обзети от всичко това, което виждат и чувстват, че нямат време да се запитат под каква форма продължават да живеят. Така госпожа Йоланд Ек ни разказва, че след като напуснала тялото си, имала впечатлението, че сяда на пейка в една великолепна градина и малко по-късно се надига, за да посрещне чудното същество, което се приближавало към нея. Изпълнена с уважение пред духовната възвишеност на това същество от светлина и покъртена от любовта, която то излъчвали, тя паднала на колене пред него. Но в действителност едва по-късно, когато то я отпратило на Земята, въпреки отчаяните и молби, тя решила да провери дали има тяло. Госпожа Ек разказва много интересно как се е опитвала да се докосне, толкова убедително, че всеки път, разказвайки приключенията си, тя показва как си убожда ръката. Значи тя има чувството, че е правела жестове, от което логично следва, че е имала впечатлението, че притежава тяло; въпреки това била изненадана, че не забелязала никаква негова структура.

Структурата на духовното тяло

При умиращите завинаги действително всичко дава основание да се мисли, че нещата протичат по друг начин. Изгражда се истинско, второ тяло, но това изисква време.

Явлението впрочем е познато отдавна, но преките свидетелства не са били достатъчно многобройни и нашата култура през последните векове е била твърде чужда на това. Днес се извършва един колосален новрат. Ето разказа на един мисионер от ХГХ век за вярванията на таитяните за смъртта: те вярват, че в момента на смъртта

„душата е изтеглена извън тялото, откъдето е била извадена, за да бъде бавно и постепенно съединена с Бога, от който тя е била излъчена. . . От това таитяните заключили, че от трупа през главата излиза субстанция с човешка форма. Защото измежду малкото привилегировани със свещената ясновидска дарба редица твърдят, че малко след спирането на дишането на човешкото тяло, от главата се издига пара и витае непосредствено над тялото, като остава свързана с него чрез нишка от пара. Субстанцията, казват те, малко по малко нараства но обем и заема формата на неподвижно тяло. Когато тя се охлади напълно, свързващата нишка изчезва и душата с телесна форма се отдалечава, реейки се, като да е била отнесена от невидими носачи.”

Този разказ е напълно потвърден от съвременни и западни наблюдатели. Р. Крукал в труда си Out of the Body Experiences („Извънтелесни опитности”) дава двадесетина примера, два от които са цитирани от Кенет Ринг.

Естел Робер описва по следния начин преходното състояние на своя съпруг:

„Видях как духът му напуска тялото. Той излезе през главата му п малко по малко доби точно копие на земното му тяло. Духът му остана увиснал на около 30 сантиметра над тялото му, изтегнат в същото хоризонтално положение и свързан с главата чрез нишка. После нишката се скъса и духовната форма се отдалечи, плувайки, като премина през стената.”

Другият разказ е на един лекар от XX век, който без съмнение притежавал дарби на медиум. И сто как доктор Р. Б. Хут ни описва смъртта на своята леля:

„Вниманието ми бе привлечено. . . точно над физическото й тяло от нещо, висящо във въздуха на около шестдесе гина сантиметра над леглото. В началото не различих нищо повече от смътния контур на неясна субстанция, подобна па мъгла. Изглеждаше, че там няма друго, освен надвиснала неподвижна мъгла. Но както я гледах, тази необяснима нара малко по малко доби обем, стана но-плътна, компактна и се сгъсти пред очите ми. После изумен видях да се очертават точни контури, докато тази мъглява субстанция добиваше човешка форма.

Бързо разбрах, че виждам тяло, приличащо на физическото тяло на леля ми. . . астралното тяло (терминът е на Хут) оставаше да виси хоризонтално на по-малко от метър над физическата му половинка. . . Продължих да гледам и. . . тялото на духа (и този термин е на Хут) ми изглеждаше завършено. Ясно различавах неговите черти. Те бяха подобни на тези на физическото лице, но излъчваха мир и изразяваха бодрост вместо старост и болка. Очите бяха затворени като по време иа спокоен сън и от тялото на духа като че ли се излъчваше сияние.

Докато наблюдавах тялото на висящия дух, вниманието ми беше привлечено, отново интуитивно, от сребриста субстанция, която течеше от главата на физическото тяло към тази на двойника. После видях свързващата нишка между двете тела. И все така гледайки, си казах вътрешно: сребърната нишка! За първи път разбирах това значение. Тази шипка от сребро бе връзката между физическото и духовното тяло, тъй както пъпната връв свързва детето с неговата майка. . .

Нишката излизаше при всяко едно от телата от тилната издатина, точно от основата на черепа. На мястото на връзката с физическото тяло тя се разклоняваше във формата на ветрило и множество отделни разклонения прилепваха поотделно към основата на черепа. Но извън тези допирни точки нишката беше кръгла, с диаметър около два сантиметра и половина. Имаше цвета на прозрачно и сребристосветло сияние. Тя като че вибрираше под влиянието на мощна енергия. Виждах как от физическото тяло в посока към духа на двойника се предават светлинни пулсации. При всяка пулсация тялото на духа придобиваше здравина и гъстота, докато физическото тяло изглеждаше по-спокойно и безжизнено. . . В този момент чертите станаха много различими. Целият живот се намираше в астралното тяло. . . пулсациите на нишката бяха спрели. . . Гледах нишката, разклонена във формата на ветрило в основата па черепа. Всяко клонче пукаше. . . крайното отделяне бе предстоящо. Щеше да последва един двоен процес на смърт и раждане. . . последното клонче, свързано със сребристата нишка, изпращя и тялото на духа бе свободно.

Тялото на духа, което до този момент се намираше в левитация (изтегнато по гръб), се надигна. . . Затворените очи се отвориха и върху сияйните черти грейна усмивка. Леля ми изпрати усмивка за сбогом и изчезна.

Бях свидетел на горното явление като на една изцяло обективна действителност. Видях формите на духа със своя физически поглед.”

Съществуването на едно второ „ефирно” или „духовно” тяло при окончателната смърт е сигурно и дори много вероятно е съществуването на множество тела едно в друго, както при руските матрьошкп. Но начините, по които това второ тяло се отделя от обвивката от плът, могат да варират. Изглежда тук получените свидетелства по отношение на временната смърт могат да бъдат смятани като еднакво валидни и за окончателната смърт.

Излизането, както н завръщането, може да се извърши през върха на главата, на практика през фонтанелата. Някои имат впечатлението, че са изсмукали извън тялото си и отново вкарани в него като през фуния, но без болка; други чувствали, че се плъзгат извън тялото си отстрани: „между дюшека и преградата отстрани на леглото”, както съобщава един свидетел, „струваше ми се, че преминавам през тази преграда.”

Излизането може да се извърши и през устата, както това ясно показва идеята за „последната въздишка”. В тази връзка ние за щастие разполагаме с доста стар текст, много отпреди всички тези изследвания, според който свидетелят е направил наистина голямо усилие, за да изследва всички фази на процеса. И така, ето разказа за това излизане от тялото през устата, такъв какъвто го е изживяла множество пъти голямата немска мистичка Мари-Ан Лин-дмайер.

В този случай при нея става въпрос за един особен тип екстаз, най дълбокия. Тя преживяла и други две излизания. Нейният изповедник я помолил през 1705 г. да направи детайлно описание:

„Помолих Господа да ми позволи да възприема развитието на екстаза, като запази съзнанието ми напълно будно, както умиращите запазват до последния момент своето съзнание. . . Експериментирах началото, кулминационната точка и края на този екстаз. Бях обхваната от голяма слабост. Тя не беше последица от естествена слабост, а от това, че Господ искаше да ми нокаже своите чудеса. Тази слабост бе придружена и последвана от неописуем студ, който навлизаше откъм външната част на тялото и малко ло малко обхващаше цялото тяло, така че то загуби каквато и да е чувствителност. Чувствувах, че сърцето ми постепенно спира да бие и че дъхът ми става все но-слаб. Чувствах все още малко живот в тялото си. Както умиращият, на който Бог дава благоволението на познанието, чувства себе си все по-зле н душата си на път да отлети, моята душа беше като че ли на езика. 1 Греди това отлитане на душата аз все още чувствувах, че съществувам, но външно бях като мъртва, абсолютно безчувствена и студена като лед, усещаща самата студен полъх. В един миг разумът беше изчезнал заедно с духа и в същия момент аз почувствах, че Господ ме води към мястото, където желаеше да бъда. Така прекарах извън тялото си повече от два часа. Когато духът ми се завръщаше, Господ ми позволяваше да го разбера. Както и когато духът ме обладаваше – което ставаше за мит – аз си възвръщах напълно съзнанието. Усещането беше като че ли с Божието си могъщество един силен и мощен гигант ме сграбчваше и душата ми се завръщаше през устата, както беше излязла през устата. Малко по малко отново усещах живот и за един час донякъде възвърнах телесната си чувствителност, докато тялото ми все още бе вдървено от студ, който изчезна едва след няколко дни. Тогава Господ ми даде също да разбера, че всеки път, когато това се е случвало, то е било възможно само благодарение на чудодейното му все могъщество.”

Големият преход може да бъде извършен също н дори без човек да го усети. Това именно се случва много често при автомобилни злополуки. Духовното тяло се оказва изхвърлено извън своята обвивка от плът. Има много разкази на хора, оказали се на няколко метра от колата и наблюдаващи с почуда как други се спускат към нея и с още по-голямо изумление как оттам изваждат собственото им тяло.

Това бързо излизане от обвивката от плът може да се случи също и при силна треска или пренапрежение без никакъв физически удар. Разказът на младия американски войник Джордж Ричи е твърде показателен за това явлепие.

Ричи настива след тежки учения, но с безгрижието на възрастта си пренебрегва мнението на лекарите, медицинските сестри и даже температурата си, която достигнала 41.4°С. Единствената му тревога е да не пропусне таксито, което трябва да го откара посред нощ на гарата, за да се прибере вкъщи за коледните празници. Ричи губи съзнание, докато му правят рентгенова снимка. Изведнъж посред нощ той се събужда в миниатюрната стая, в която го били изолирали:

„Скочих. Колко ли беше часът? Погледнах към нощната масичка, но те бяха отнесли будилника. Всъщност къде бяха нещата ми?. . . Влакът! Изпуснал съм влака! Скочих от леглото, обзет от паника, търсейки дрехите си. . . Униформата ми не беше на стола. Погледнах отдолу, отзад. Сака също го нямаше. Къде другаде биха могли да ги дянат, освен в този гардероб? Може би под леглото? Повъртях се около него и изведнъж се смразох. . . В леглото имаше някой!

Приближих се. Това беше съвсем млад човек с късо подстригани кестеняви коси, спокойно пзлегнат. Но това беше невъзможно! Преди малко бях станал от това легло.’ За момент се борих с тази загадка. Това беше наистина странно, но аз нямах време. . .”

Ричи бързо излиза, за да види дали дрехите му не са при портиера. . . Едва по-късно той ще разбере, че това тяло върху леглото е било неговото собствено. Това бил самият той. По-нататък следва издирване на собственото тяло в напълно приличащите си бараки, едно наистина удивително мистично търсене на самия себе си!

Като чете този разказ, човек неволно си представя ситуацията и вижда този двойник, който сяда на края на леглото, като се отделя от своята обвивка от плът както в прочутия кадър от „Вампирът” на Карл Драйер, където двойникът на един човек по същия начин се надига, докато тялото му от плът остава седнало на пейката. Двойникът очевидно не хвърля никаква сянка на земята. Но не се съмнявайте, историята на Джордж Ричи е наистина автентична. Тя е дори „една от трите или четирите най-необикновени”, които Реймънд Муди описва и първата, за която чул и която го насочила към познатите ни изследвания.

Човек е склонен да мисли, че този преход към отвъдното, без дори да бъде забелязан, е възможен единствено в случаите на временна смърт. Тези, които наистина умират, също би трябвало да усетят, да забележат този преход. Само че не! Очевидно те не се завръщат в този свят, за да ни го кажат. Следователно това може да се знае единствено ако се доверим на друг тип свидетелства, а именно на медиумите.

Ще приведа накратко само две истории, и двете разказани от Жан Прийор.

Първата е малко трагична. Един работник умира на място, след като запалва горелка в зле почистена и зле проветрена бензинова цистерна. Което, разбира се, не му пречи да се завърне спокойно у дома. . . без тялото си от плът, което за съжаление е единственото, което по-голямата част от хората могат да видят. У тях всички ридаят и говорят за неговата смърт. Той се опитва да успокои майка си, дай покаже, че е там, дай говори. . -напразни усилия. Най-накрая той получава съдействие от една съседка, която, без да го вижда, усеща присъствието му. Тя обаче не смее да му обясни, какво се случило. Ще й помогне друга жена, която е при нея и която дори може да го види. На тези две жени ще им бъде необходимо много търпение, за да му обяснят, че се е пренесъл в другия свят. Накрая един негов роднина, починал предн него, идва да го потърси. Това младо момче остава верен приятел на тези жени, които са му помогнали. Той присъства от невидимото на техните библейски сбирки и им довежда няколко свои нови приятели, също като него невидими. Едип ден той дори им заявява:

„Как става така, че толкова важни неща не се научават в църквата? Те вършат престъпление, че не говорят за тях. Ако човек знаеше това, което вие знаете, това, което аз сега знам, той не би изпитвал такова мъчително безпокойство от тази страна, каквото аз изпитах в началото. Ако човек знаеше това, което вие знаете, той никога не би се страхувал да умре.”

Вярно е, че до известна степен тибетците са твърде отдавна по-добре подготвени за това изпитание. Известната „Бардо Тьодол”, тяхната книга за подготовката за смъртта, обяснява предварително:

„Непрестанно и неволно ти ще се скиташ. На всички тези, които ще плачат (ти ще кажеш ): „Аз съм тук, не плачете!” Но тъй като те не ще те чуят, ти ще си помислиш: „Аз съм мъртъв” и още в този момент ще се почувстваш нещастен. Не бъди нещастен поради това.”

В другата история около една смърт, наистина смърт, но без да бъде забелязана, има нещо направо смешно. Тя е свързана с беден португалски шофьор на камион, който претърпял катастрофа. Кабината е напълно овъглена, но шофьорът вероятно е починал, без да забележи това, защото продължава да прави отчаяни усилия, за да изправи своя камион. Една млада жена, минаваща с кола близо до местопроизшествието, успява да разбере и опише сцената благодарение на своите медиумни способности. Малко по-късно, като минава повторно през същото място, тя не вижда повече камиона, конто трябва да е бил изтеглен, но е изненада забелязва на банкета на пътя същия португалски шофьор как опитва, все така отчаяно, да стонира. Както ще видим, наистина, веднъж попаднали в отвъдното, времето за нас вече не е същото!

Доказателства за тези случаи, в които покойникът е толкова брутално изхвърлен в отвъдния свят, че дори не забелязва това, намираме и от друг източник. Ства дума за многобройните послания, получени чрез интуитивно писане. Явлението очевидно не е без връзка с медиумността, но все пак е малко по-различно. Разказът, който цитирам, е на един „загинал в бой” кавалерийски офицер. Той ни бе предаден от вдовицата и дъщерята на известния иолкопвик Гаскойн, британски офицер, герой от битката при Хартум и стар спътник на Сесил Род:

„Мислех, че по-лошо от този ад може да бъде само пълното изтребление. От всички страни англичани и немци, това беше хетакомба. Бронираните коли, картечният огън, самолетите! Имах впечатлението че машините, конто бяхме създали, ни унищожаваха. . . Чувствах се болен и окаян. После тези усещания изчезнаха и аз се намерих навън да разговарям с моя полковник. Изглежда той не забелязваше куршумите, които непрестанно се сипеха върху ни. Хукнах към укритието, но той ме повика и ми каза да не си правя труда. Изглеждаше млад като новобранец и доволен от битката. Хвана ме за рамото и каза:

„Не виждате ли, Кит, че ние сме мъртви и въпреки това сме но-живи от другите. ..”

Други също окончателно починали, напротив, са имали достатъчно време да видят как идва смъртта им. Това обаче не е чак толкова ужасно, колкото си мислим. По-точно, дори в най-болезнените и мъчителни случаи ужасът в най-последния момент изглежда изчезва. Имаме цял куп свидетелства от умиращи, които в своите последни мигове са виждали как към тях идват онези, които те са обичали на Земята и които са извършили прехода преди тях. В множество от разказаните случаи някои дори с изненада виждат как ги посрещат приятели и роднини, за чиято смърт те не са знаели. Предвид вече тежкото им състояние близките пм били предпочели да не им причиняват допълнителна болка с тази „тъжна’” новина.

Още но-вълнуващо е свидетелството на Пиер Моние за смъртта му през Първата световна война. Аз вече цитирах името му и ще ми се налага да нравя това още много пъти в този труд. И така, време е да го представим накратко на читателя.

2. Пиер Моние и овладяването на невидимото

Пиер Моние е млад френски офицер, починал на 23 години на 8 януари 1915 г. на фронта в Аргон. Единствен епн, роден в протестантска фамилия, много вярваща и строго спазваща религиозните обреди, той имал щастието да бъде любимото дете в едно еговорно семейство. Добро здраве, блестящо обучение, заможни родители. Но също и добро християнско образование: ежедневен прочит на Библията, молитви преди хранене, формиране на съзнанието към търсене на справедливостта и в посока към дълга. След като бил ранен за първи път, Пиер си идва в отпуск при семейството. Отново сбогуване. Този път той няма да се върне.

Родителите са напълно сломени. Малко след смъртта на своя син обаче госпожа Моние разпознала много ясно гласа на Пиер, който я повикал на три пъти. Развълнувана, тя попитала: „Ти ли си, Пиер?”. . . „Аз съм, мамо! Не се плаши изобщо, аз съм жив!”

Госпожа Моние не била изпаднала в екстаз. Това е впрочем единственият случай, при който тя чула отново на Земята гласа на своя син. Но от този момент нататък Пиер продължил да поддържа връзка с нея. Тя долавяла вътрешно неговите мисли, различавайки ги много ясно като идващи не от нея самата.

На 5 август 1918 г. госпожа Моние получила следната вътрешна заповед: „Не мисли за нищо! Пиши!” Тя грабва бързо това, което й попада под ръка: тефтерче със сметки и молив, после на един дъх започва да пише: „Да, аз те помолих да пишеш. Мисля, че по този начин ще можем да поддържаме връзка много по-лесно.” Общуванията им продължават до 9 януари 1937 г., почти 19 години! В началото те са всекидневни, после малко се лоразреждат. Седем големи тома с около 450 страници всеки били написани по този начин. Те се съхраняват при Фернан Ланор, който подготвя преиздаването им.

Този случай не е единствен. Осъществявали са се и други общуванпя между починали и живи, без те да са били непременно свързани емоционално. Понякога починалият и живият не са се познавали никога на Земята. За да информирам по-точно читателя, вече запознат с този род явления, свързани с „автоматичното” или „интуитивното” писане, ще кажа, че в тази огромна литература отделям рязко от всичко останало четири големи текста: посланията, изпратени от Пиер Моние, Берта, Паки и Ролан дьо Жувнел. Към тях прибавям един малък, стегнат, но много наситен текст, получен лично от Симон чрез Жан Прнйор. По редица причини, твърде уважителни, но чието назоваване и разискване тук биха отнели много време, аз отреждам много високо място на тези послания, които съперничат на най-големите мистични текстове. Те освен това имат огромното предимство, че са разбираеми и увлекателни за голям брой читатели, а също и в редица области по-точни от мистичните, които смътно са прозрели онова, което тези преки свидетели на отвъдното са видели.

В третото си послание от 8 август 1918 г. Пиер Моние вече ни разкрива една част от тайнството па смъртта, от тайнството на самия преход:

„Не се страхувай от смъртта, мъничка мамо! Аз се страхувах от нея, без да искам. . . аз не я познавах, за мен тя бе едно непознато лице, което си представях забулено с кръв. Да! Беше ме страх от смъртта! Но когато тя дойде, лицето й беше светло като твоето! Заспах в ръцете й; тя ме утешаваше с глас, който звучеше като твоя. . . та нали именно към твоя глас, о, скъпа мамо, се стремеше всичката нежност на твоята мисъл? Всичко това трая само няколко мига. . . човек няма време да-изпита страх, уверявам те! Чувството за отговорност. . . действията, които трябваше да предприема. . . желанието да защитя поста си, каквото и да се случеше. . . после силен удар в гърдите и главата. . .като с юмрук, които ми попречи да дишам, но не и да изкрещя заповедите си на моите хора. . . после всичко се завъртя. . . после вече нямаше нищо!!! Дори чувство за падане. . . и изведнъж твоят глас, твоят отчаян глас, конто зовеше: „Пиер! Пиер! Малкият ми! Малкият ми!. . .” и окончателното събуждане, преди да се спусна към теб.”

Доловил болката на своите родители, Пиер незабавно се отправя към тях, но тъй като е невидим, напразно се опитва да ги утеши. Вече разгледахме тази ситуация.

Много години след това Пиер се връща към този преход в другия свят и ни разкрива по-подробно тайната на своето ведро спокойствие в последните си мигове: „О, мамо, през трагичните часове на нашето последно земно изпитание колко пъти съм чувствал до себе си благословеното присъствие на моя Спасител! Колко пъти, под заплашителния лик на възможната смърт съм разпознавал светлото тържествуващо лице на Христос, който нежно ми говореше: „Смелост! Това съм аз, не се страхувай!” И въпреки това пред развълнувания ми взор имаше само пламъци и кръв! Ушите ми чуваха само грохота на битките и стоновете на агонизиращите! Но отвъд тези видения, над тези гърмежи и тези викове сияйното лице на Възкресения и неговото утешително слово се издигаха над облаците и урагана: „Смелост!. . .Това съм аз!. . .Не се страхувай!”

Скъпа Моя, много са тези, които открито или тайно са извършили тази опитност: това е била причината за спокойното им очакване на Божията воля. Христовата намеса е факт, а не сън. Ние видяхме, чухме, докоснахме Невидимото; духовната армия пи поддържаше и ни доведе до двойната победа. . . победата над нас самите и победата па нашата кауза.”

Един друг текст, от 24 декември 1919 г., вече говори за тази утеха, дарена от Христос, като набляга особено върху реалния характер на тези видения:

„Децата, умиращи сами на бойните полета, и местните хора, които „предават духа си в ръцете Господни” (Евангелие на Лука, 23, 46), бяха неизменно поддържани и облекчавани от това утешително видение. Не употребявам думата „видение” в смисъл на нещо въображаемо, а в този на „изостреното зрение”, на подсиления поглед. Искам да кажа, че Христос е бил там. Самият той, със своята човешка форма и видим за тези, които току-що е подкрепил! Не причислявайте също така безразборно към легендите разказите, в които ви уверяват, че този или онзи измежду братята ви е видял своя Спасител; това не е сън, фантасмагория. . . между тях действително се е намирала Мисълта иа обективно изразената Божия Любов/’

Вярвам, че тези текстове са много важни за нас самите и за тези, които ние обичаме. Вярвам, че много често, може би дори винаги, Господ се намесва във върховиия момент. Но в съвсем последния момент, тогава, когато умиращият не е вече в състояние да го каже или вече няма време за това. Господ не иска да посята върху свободата на онези, които остават. Следователно срещата се извършва тайно. Но всеки един в часа на най-голямото изпитание бива придружен не само от любовта на своите близки, но и от любовта Господна чрез неговия Христос или чрез „вестители”, сиреч ангели.

Тези ангели, тези пратеници на Бога, изглежда понякога могат, точно както в някои филми, да объркат покойниците. Карлис Озис и Ерлендур Харалдсон посочват множество примери за това в Индия, докато в САЩ те не са срещали такива по време на своите проучвания. В Индия тези „грешки” изглежда са ставали независимо от религията на умиращия. Това се е случвало на индийски християни (един пастор и един учител) и дори на чужденци (един шведски мисионер). В единия от тези случаи двама болни с едно и също име се намирали в една и съща болница. Когато първият дошъл на себе си, тогава, когато го смятали за мъртъв, той разказал, че бил отнесен в „едно чудесно кътче” от облечени в бяло вестители. Тогава той видял един човек, облечен също в бяло и държащ в ръка голяма книга, който казал на вестителите, че са довели не лицето, което е трябвало. Човекът им заповядал да отведат пациента обратно на Земята. Когато обаче последният дошъл в съзнание, другият болен със същото име починал. В някои случаи погрешно взетият умиращ се събужда с белязано от приключението си в отвъдния свят тяло от плът.

Мнозина също са имали впечатлението, че са могли да избират напълно свободно дали да се върнат на Земята, за да изпълнят задача, на която са държали много, или да останат в отвъдния свят. Но тази отсрочка изглежда е валидна единствено за хора, които трябва да се грижат за дете или за болен.

Други, напротив, ще бъдат насила изпратени отново на Земята въпреки техните молби или изтръгнати от този свят, без да разбират защо, без непохват-ност или непредпазливост от тяхна страна да са били причина за това. Някои покойници дори твърдят, че отвъдното ни закриля до такава степен, че дори нашите безразсъдни постъпки са почти винаги компенсирани. Но обратно, когато часът настъпи, нищо не може да ни задържи.

Прочутият медиум Белин разказва в една много хубава книга как след смъртта на своя единствен син Мишел той най-накрая успял да се свърже с него мислено. Това свидетелство е много вълнуващо, защото от него блика чистосърдечност. Би могло да се мисли, че такъв голям медиум като Белин би опитал да прикрие евентуалния си провал. Това не би било твърде трудно. Кой би могъл да провери?

Но не! Белин ни разказва как е трябвало да чака часове, дни нощи този контакт, тази вътрешна мисъл, която той явно щеше да долови в себе си като идваща наистина от неговия син. Той би могъл наистина да заблуди другите, но единствено истинската връзка можеше да му донесе известно утешение. Книгата не пресъздава цялото това очакване, но все пак един доста верен отзвук от него. Белин често отбелязва: „Тишина. Часът е 9.45. Контактът прекъснат” или „Връзката се преустановява рязко. Часът е 5.22.” Ето първия диалог:

„Аз: Мишел? Това съм аз, твоят баща, часът е пет сутринта. Сърцето ми се свива. Изпитвам огромна болка при мисълта за теб. Откакто катастрофира и си отиде на 5 август 1969 г., аз не исках да те измъчвам, да пожелавам връзка. Мишел, аз съм, татко. Чуваш ли ме?

Мишел: Чувам те.

Аз: Мишел, твоето изчезване остава за нас загадка. Как стана всичко?

Мишел: Това все някак трябваше да се случи. Животът ми бе предначертай и твоите страхове за мен бяха основателни.

Аз: Мишел, можеш ли да ни дадеш подробности?

Мишел: Какво искаш да знаеш?

Аз: За катастрофата.

Мишел: Катастрофата стана внезапно, колата ми се занесе наляво, опитах се да я изправя, после настъпи пълна тъмнина.

Аз: Мишел, имало ли е механична авария, нехайство или непредпазливост от страна на трети човек:

Мишел: Не, часът ми бе настъпил, трябваше да отпътувам.

Аз: Мишел, можеш ли да ни помогнеш да живеем?

Мишел: Не, но вие трябва да живеете. Най-силното нещо е животът. Моята смърт има смисъл единствено чрез вашето страдание и вашия живот.

Аз: Мишел, следователно нашето страдание има стойност, носи полза?

Мишел: Да, всяко страдание носи в себе си кълновете на живота.”

Едно друго, починало много по-младо, дете, за което ние ще говорим още много пъти, бе заявило същото на майка си по метода на интуитивното писане (както Пиер общуваше с госпожа Моние): „Смъртта ни не е произшествие, а проявление на Божията воля. Всяка раздяла има свой мотив”.

3. Зовът на безкрайността

Елизабет Кюблер-Рос, голямата вдъхновителка на всички съвременни изследвания върху смъртта и по-точно върху поведението ни пред умиращи, се заинтересува особено от децата на смъртно легло. Тезата й е твърде ясна: децата почти винаги знаят предварително, че ще умрат, каквато и да е причината за тяхната смърт. Те или по-скоро тяхното подсъзнание дори знае при какви обстоятелства ще стане това и го изразява чрез рисунки, писма, стихотворения, пълният смисъл на които много често се разбира едва след тяхната смърт. Но те също чувстват отвъдното, следващия етап, срещата в светлината, страната на всемирната и абсолютната любов, която ги очаква и чийто зов те понякога дори чуват.

В случай на смърт от болест предчувствието на детето би могло да бъде приписано на изравнения с нивото на подсъзнателното вече наченат биологически процес. Но когато се касае за нещастие, предизвикано от трети човек или за убийство, обяснепието трябва да бъде търсено другаде. Наистина, Елизабет Кюблер-Рос привежда към последните два случая мпожество твърде убедителни примери. Ще се задоволим тук да опишем най-необикновения. Разказът е на майката на детето:

„Дъщеря ми се събуди рано онази сутрин, в състояние, което може да бъде окачествено без съмнение като много силна превъзбуда. Беше спала в леглото ми, беше ме събудила, като ме прегръщаше и разтърсваше: „Мамо, мамо! Исус ми каза, че ще отида на небето! Аз съм много доволна, че отивам на небето, там, където всичко е красиво. . . и злато, и сребро, и блести, и където има Исус и Господ”, и т. н., и т. н. Тя говореше толкова бързо, че с мъка успявах да я следя. Както в състояние на блаженство. Това ме уплаши, първо със своята необичайност. То наистина не бе тема за обикновен разговор.

Бях обезпокоена най-вече от нревъзбудата й. Тя беше спокойно, почти съзерцателно, много умно момиченце, но в никакъв случай ие беше дете, склонно към необичайно оживление. Имаше богат речник и се изразяваше точно. Необичайно беше, че я намирах толкова развълнувана, че думите се разбъркваха на устните й и че пелтечеше. Не си спомням да съм я виждала някога в такова състояние нито на Коледа, нито на рождени дни, нито на цирк.

Казах й да говори по-тихо, да се успокои, да не казва това (от моя страна то беше суеверен страх, защото още от раждането й имах като един вид предчувствие идеята, че тя няма да остане дълго време с мен). Бях го казала само на една много близка моя приятелка. Не исках да мисля за това, не исках да ми говори за това, особено така стремглаво, неочаквано, малко налудничаво. До този момент тя никога не бе говорила за смъртта, освен абстрактно, но никога за своята смърт.

Не успявах да я успокоя, тя продължаваше да говори за „красивото небе, цялото позлатено, с чудеса и златисти ангели, и диаманти, и бижута, мамо!”, и колко била доволна, че е там, и колко добре се забавлявала, и какво й бил казал Христос. . . Спомням си поведението й по-добре от дословните й изрази, но запомних ясно някои от думите й.

Казах й: „Сега си почини” и поисках да я приспя. „Ако отидеш на небето, ще ми липсваш много, скъпа моя и аз съм много доволна, че си имала такъв красив сън, но сега почини си малко, искаш ли?” Беше безполезно. Тя ми каза: „Това не бе сън, беше вярно!” (и с какъв акцент изговаряше думата, тази мъничка четиригодишна!), но не бива да се измъчваш, мамо, защото Исус ми каза, че ще се погрижа за теб и ще ти дам злато и скъпоценни камъни, и няма да се безпокоиш за нищо. . .” Цитирам само изреченията, които си спомням дума но дума.

Тя ми говори още известно време за чудесата на небето, но постепенно се успокояваше. Когато пак й казах, че е имала много красив сън, тя повтори, че е било вярно, наистина вярно. За момент тя се сгуши в прегръдките ми, като ми говореше да не се безпокоя, защото Исус щял да се погрижи за мен, после се измъкна от леглото и изтича да играе.

Аз също станах, за да приготвя закуската. Беше ден като другите. Но към три-три и половина следобед дъщеря ми бе убита (удавена).

Разговорът, конто бях водила с нея сутринта, бе толкова изумителен, че го разказах веднага по телефона на един човек, който си го спомня много добре. Когато след това той разбра за смъртта на P., една от първите му мнсли бе: как детето е могло да знае?

Аз самата смятам, че е невъзможно да познаваш бъдещето, физическите закони не могат да бъдат променяни. Дъщеря ми не можеше да знае, че ще „отиде на небето”, но това е факт: събуди ме в едно състояние на твърде силна превъзбуда, уверявайки, че Исус й е казал, че ще отиде на небето (откровено казано, не си спомням дали бе уточнила „днес”). И умря същия следобед. Седем часа по-късно. Не мога да си го обясня.

Ние не бяхме много набожно семейство. Дъщеря ни беше ходила на църква с нас два пъти и, разбира се, ние четяхме на децата историите за Мойсей, Мария и Йосиф. Децата ходеха на неделното училище, но не редовно. Бях се помъчила да възпитам децата си по-скоро да обичат и да уважават другите, да бъдат добри и услужливи, отколкото да спазват строго религиозните обреди; не можех да ги уча на нещо, което не познавах и макар и да бях изучавала, да бях се молила, да бях медитирала, когато дъщерите ми ме разпитваха за небето, отговарях, че не зная нищо за онова, което става след смъртта. Думата „небе” и образи като „небесните позлатени друмища” те не бяха чували вкъщи. Не бяхме говорили никога за това. . .”

Тезата на Елизабет Кюблер-Рос съвпада напълно със свидетелството на Константин Родив, което получих в Люксембург; разсъждавайки за родителите, загубили дете, тя пише:

„Вероятно тогава най-добре можем да изразим тази увереност, че нашето материално тяло е само една какавида, една обвивка, и че смъртта поражда това, което е неразрушимо, безсмъртно в нас и чийто символ би могла да бъде пеперудата.”

Децата от концлагера в Майданек, преди да влязат в газовите камери, рисували с ноктите си върху стените малки пеперуди. Вашите деца в момента, в който умират, също знаят, че ще проникнат свободно, безпрепятствено в едно място, където вече няма страдания, една страна на мир и любов, където времето не съществува и откъдето те ще могат да дойдат при вас с бързината на мисълта.

Нека споменем, че на гръцки език, древен или съвременен, за да кажат „пеперуда”, казват „душа” или обратно, ако преценят, че е по-добре. Една и съща дума означава двете понятия.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s