4 – На границите на смъртта

ПРИСТИГАНЕТО в другия свят съдържа различни елементи, които се проявяват в различни моменти. Но техният ред на последователност може да варира и според обстоятелствата някои елементи могат да липсват. Тук няма противоречие или несъответствие между свидетелствата. Просто самата действителност безконечно се наглася към всеки отделен случай. Представете си, че трябва да разкажете на някой извънземен какво се случва, когато човек заболее на нашата планета. Ще му кажете, че обикновено човек вика лекар или отива при лекар, че понякога той може да бъде изпратен в болница, но не винаги; че тогава той вижда в болницата друг лекар, но понякога и същия, и че освен това в случай на злополука често човек вижда първо болницата, после лекаря. . . Всичко това би изглеждало твърде сложно и много смущаващо, докато за нас действителността е проста.

Нещата стоят горе-долу така и при различните фази, които сега ще опишем. Тъй като обаче става въпрос за относително добре познати факти, особено през последните години, ще се задоволя за всеки един случай да цитирам само по няколко примера и да препращам към най-достъпните трудове.

1. Отново виждаме тези, които сме обичали

В самия момент на смъртта ще видим насреща ни да идват от другия свят някои от скъпите същества, които са извършили прехода преди нас. Те са най-често роднини: баща, майка, братя и сестри, но също и много скъпи приятели, които идват с радост да ни посрещнат и да ни помогнат да направим първите си стъпки в отвъдното.

Свидетелствата са неизброими. Особено откакто прочутите ОГС (опитности на границите на смъртта) се увеличават. Ето един разказ, който заимствам от доктор Муди*:

„Докторът беше отказал да ме спаси. . . Но през това време аз чувствах ума си много бистър. ..И в този момент забелязах присъствието на един куп народ, цяла тълпа, рееща се на височината на тавана на стаята ми. Всичките -хора, които някога бях познавал и които бяха преминали в другия свят. Разпознах своята баба и една стара училищна приятелка, а също и други роднини и приятели. Виждах най-вече лицата им и чувствах, че бяха там. Всички те имаха доволен вид, за мен това бе една щастлива среща и аз знаех, че те са дошли, за да ме пазят или да ме водят. Като че ли се връщах вкъщи, а те бяха излезли на прага, за да ме поздравят с добре дошъл.”

Кръгът от посрещани е понякога много по-ограничен и може при по-бурни обстоятелства да бъде сведен до някой непознат; поне в началото. Ето един от тези случаи, от разказа за който цитираме само важните за нас фрази:

„Намирах се на един танкер. Когато корабът ни потъна, всички ние се удавихме твърде бързо. Аз не страдах. . . Така се движех всред останалите и в един момент си дадох сметка, че се намираме в дълбоки води. . . бяхме се отдалечили, без добре да знаем какво правим. После открихме, че между нас има някакъв непознат. Неговите дрехи бяха напълно сухи и той вървеше така като че ли водата, която ни заобикаляше, не съществуваше. . . След като вървя право пред нас безкрайно дълго време, видях, че се отправяме към нещо, което ми изглеждаше като изгрев; никога не бях виждал по-красиво нещо. Погледнах назад. . . и тогава непознатият сложи ръка на рамото ми и каза: „Не още, трябва да продължим до Долината на Сянката на Смъртта. Едва тогава ще можете да се обърнете, ако желаете.”

Тогава те достигат до нещо като прекрасна градина, където заспиват. Когато се събуждат, те с огромно удивление се опитват заедно да възстановят поредицата от събития.

„През цялото това време непознатият беше останал с нас, като слушаше, без да каже нито дума. Накрая го попитах откъде идва и защо ни е довел тук. Той отговори: „О, аз съм само един моряк като вас, но акостирах преди вас, мислех, че мога да ви помогна.”

Но малко по-нататък в същия разказ идва друг епизод:

. . . „Татко дойде при мен и ние прекарахме заедно чудесни мигове. Смешно е да го наричам „татко”, защото сега той е по-млад от мен; но във всеки случай по всичко личи, че това е той. . .”

Сега читателят знае защо бащата на този моряк е възвърнал своята младост. Библейското схващане за Долината на Сянката на Смъртта е също много интересно. И така, както видяхме, предходното свидетелство бе на човек, който само се бе приближил твърде много до смъртта, но без да премине бариерата. Отнасяше се за една временна смърт. Този път разказът идва от един окончателно мъртъв човек. Свидетелството бе получено от вдовицата и дъщерята на известния полковник Гаскойн по метода на интуитивното писане.

Скептиците ще се опитват да обяснят нещата другояче, като сведат, както обикновено, всичко до една проста игра на психологични проекции или на халюцинации. Има обаче многобройни случаи, които са абсолютно неподатливи на този род обяснения: когато се отнася за мънички деца, все още неспособни да четат, напълно непознаващи трудовете на доктор Муди или на Й. К. Хампе, които описват измежду покойниците, идващи да ги посрещнат в отвъдния свят, хора, за чиято смърт или дори съществуване те не биха могли да знаят. Ето няколко примера, на които обръща внимание Елизабет Кюблер-Рос:

„Малко момиченце, което едва не починало по време на твърде тежка сърдечна операция, разказало на своя баща, че е било застигнато от свой брат, до който се чувствало много щастливо, като че ли те винаги са се познавали. Настина момичето никога не е знаело, че има брат. Бащата, твърде развълнуван от разказа на детето, признал, че то е имало брат, починал преди неговото раждане.”

. . . „Да, сега вече всичко е наред. Мама и Петер вече ме очакват”, ми отговори едно малко момченце и с щастлива усмивка изпадна в кома, а оттам в този преход, който наричаме смърт. Добре знаех, че майка му беше починала в момента на злополуката, но Петер не бе мъртъв: бяха го настанили в едно специализирано отделение за тежки изгаряния (колата била обхваната от пламъци, преди да успеят да го измъкнат от нея). Мислех да попитам за Петер, но това не бе необходимо: когато преминавах покрай сестринската стая, едно телефонно обаждане от другата болница ме уведоми, че няколко минути преди това той бе починал.”

Госпожа Кюблер-Рос обобщава така своите наблюдения:

„През всичките години, през които извършвах своите проучвания, от Калифорния до Австралия, върху бели или черни деца, аборигени, ескимоси, южноамериканци, либийцн, всяко дете, което казваше, че някой го очаква, говореше за човек, който бе починал, дори и само мигове, преди него: и въпреки това нито едно от тях не бе научило от нас за тази скорошна смърт. Съвпадение ли е това? Нито един учен, нито един статистик не може да ме убеди, че това е предизвикано от „кислородна недостатъчност” (както твърдят редица колеги) или от други разумни и научно обясними причини.”

Но очевидно тези явления не датират от днес. Те не са свързани с никаква апаратура, с никакъв нов медицински метод. Освен това те са познати отдавна и сами по себе си вече биха могли да дадат доказателство за нашия живот след смъртта. Още в началото на века например големият италиански изследовател Ернесто Боцано им бе посветил стотина страници в своя труд. В раздела, озаглавен Поява на покойници пред смъртния одър, той описва подробно не по-малко от 55 случая, които разделя старателно на множество типове:

Случаи, при които появата на покойници е забелязана само от умиращия и се отнася до хора, за чиято смърт той е знаел;

Случаи, при които появата на покойници е забелязана само от болния, но се отнася до хора, за чиято смърт той не е знаел;

Случаи, при които други хора заедно е умиращия различават един и същи призрак на покойник. . .

В този ред Боцано различава шест категории случаи.

От известно време се знае също, че тези видения на покойници в момента на смъртта твърде вероятно се срещат във всички страни, независимо от расата, културата или религията. Така доктор Карлис Озис и доктор Ерлендур Харалдсон проведоха двойно проучване в САЩ и Индия върху тези прословути опитности на границите на смъртта (ОГС), което показва, че явлението явно наистина е всеобщо. Техният труд се основава върху повече от хиляда случая и е придружен с подробни статистически таблици. От тях научаваме, че тези видения изглежда са по-чести при умиращите, достигнали по-високо ниво на обучение. Индийците са виждали идващи към тях починали хора малко по-рядко от американците, което вероятно би могло да се обясни и с известна свенливост на индиеца пред жената. Фактът, че в Индия мъжете, когато умират, като цяло имат по-малко видения на покойници от жените, изглежда подкрепя това обяснение.

2. Срещата с едно същество от светлина

Един друг и при това много важен епизод никога не бе разглеждан с необходимото внимание от великите пионери в този род изследвания. Ернесто Боцано не го отбелязва в съставения от него опис на дванадесетте главни момента, които се срещат в различна степен при почти всички случаи. Причината от една страна е може би в това, че тази среща не се различава твърде рязко от предходния тип срещи. Както е например в разказа на един загинал по време на Втората световна война в Либия войник, чието послание, както много други, бе получено по метода на автоматичното писане от вдовицата и дъщерята на полковник Гаскойн: този войник се намира заедно с други покойници на бойното поле, но изведнъж забелязва, че до тях има друг човек:

„Непознатият не носеше униформа и известно време аз размишлявах как един цивилен е могъл да дойде тук. Приличаше на арабин. Когато се обърна към мен и ме погледна, аз се почувствах сякаш възроден от него. Коленичих и като дете промълвих с благоговение:

Христос.

Не съм Христос, а само един от неговите вестители – рече човекът, пред когото бях коленичил. – Той ви зове – каза ми той.

Той ме зовеше!

– Но защо? – попитах с треперещ глас.

Той вдигна погледа си към другите, но аз самият не видях нищо друго, освен една славна светлина. Тя изпълваше главата ми и там възпламеняваше нещо, което ме задържаше на това място. После гласът прозвуча отново:

– Чрез вашето жертвоприношение вие достигнахте върха на славата.-
После не си спомням нищо.”

Вече видяхме, че умиращите не винаги са били посрещани отначало в отвъдното от познати. Особено при случаите на война или злополука. Разказът, който току-що приведохме, започва малко като онази история за починалия моряк, който беше дошъл да помогне на другите, когато те на свой ред бяха претърпели корабокрушение. Тук този либийски войник забелязва първо само един непознат. Единствената причина за учудването е: „Непознатият не носеше униформа”. Но по-нататък в разказа, когато този непознат го погледнал: „Почувствах се сякаш възроден от него”. Изразът е много красив и изключително силен, и човек разбира, че едно такова впечатление веднага е навело този войник на мисълта за Христос. Непознатият обаче бил само един от неговите „вестители”. Да не забравяме, че гръцката дума „ангелос”, откъдето е произлязла френската дума „ангел”, сама по себе си не означава нищо друго, освен „вестител”. Споменаването на светлината става едва по-късно, като че ли тя се появява чак в някакъв трети етап, без да е била излъчена направо от вестителя.

В резюмето на паралелното им проучване в САЩ и Индия Озис и Харалдсон също споменават за подобни срещи с „религиозна фигура”, ако използваме техния израз.

„Разпознаването на религиозната фигура постави също известни проблеми при възрастните. В действителност голям брой пациенти бяха видели човек, облечен в бяло и с ореол от светлина, който им бе донесъл необясним покой и душевен уют, и в който те вярваха, че са разпознали, в различните случаи: ангел, Господ или, при индусите, Кришна, Шива и Дева. Затова пък в много редки случаи пациентът не изпитва необходимост да разбере коя е била появилата му се религиозна фигура.”

Голям брой свидетелства за тази светлина могат да бъдат открити в двете произведения на доктор Муди:

„Светлина, в началото бледа, но чийто блясък много бързо нараства до „свръхземен”, без обаче да заслепява. Но най-важното е – продължава доктор Муди – че нито един измежду моите пациенти не изрази и най-малкото съмнение в това, че се отнася за едно същество, същество от светлина. И което е по-важно, това същество е една Личност, то притежава ясно определена личност. Топлината и любовта към умиращия, които извират от това същество, далеч Надхвърлят всякаква възможност за описание.”

„Повтарят се непрекъснато едни и същи изрази: „Представете си една светлина от пълно разбирателство и съвършена любов”, „Любовта, която извираше от светлината, е невъобразима, неописуема”.

В действителност, както читателят вече е забелязал, във всички тези опитности има едновременно нещо общо и много варианти. В други свидетелства умиращият чува единствено глас и усеща нечие присъствие. Понякога тази светлина е нещо като светлинно кълбо, понякога това е облечен в бяло човек, самият той сияещ или само обгърнат от светлина. Изглежда, че опитността се формира според потребностите или заложбите на всеки. Възможно е също така в някои случаи наистина при нас да е идвал Христос.

Пиер Моние твърди това и аз имам всички основания да му вярвам. Възможно е също понякога това да е бил само някой от неговите ангели или дори някой починал човек, чиято духовна еволюция обаче е доста напреднала, след като излъчва такава светлина. Понякога тази светлина остава без точна форма, каквито ще бъдат нашите тела в края на тяхната еволюция. Автомонтьо-рът Том Сойър, премазаи в собствения си гараж от един малък камион, който поправял, дори изживява много вълнуваща опитност на сливане с тази светлина:

„В началото като звезда, точка на хоризонта. После като едно слънце.” Едно огромно, гигантско слънце, чийто изключителен блясък обаче не го смущавал. Напротив, удоволствие било да го наблюдаваш. Колкото повече се приближавал към тази златисто-бяла светлина, толкова повече имал усещането, че разпознава природата й. Като че ли от дълбините на паметта му изплувал един много много стар спомен, запълващ малко по малко цялото поле на неговото съзнание. Това било прелестно в пълния смисъл на думата, защото. . . това бил спомен за любов. Впрочем – възможно ли е? – този странна светлина изглеждала самата тя съставена изключително от любов. Веществото „чиста любов”, ето какво сега изпълвало този свят. . .

Колкото повече се приближавал към светлината, толкова повече желанието се усилвало и когато наи-накрая той проникнал в нея, това бил един неописуем екстаз, защото тогава неговото внимание и неговото вълнение се усилили, както казва той, „хилядократно”. . .

Когато разказва това, Том Сойър се разплаква на всяко второ изречение. Както самият той казва, това е опитността за една абсолютна, безкрайна любов.

Й. К. Хампе привежда подобно свидетелство: „И тогава видях великата светлина, бяла лъчиста светлина, с ослепителна, свръхземна сила. Тя обливаше цялото ми същество и ме пренесе в екстаз на върховна, неописуема извисеност, като ме направи едно съвършено цяло с божественото същество.”

Ще приключим описанието на това същество от светлина с един цитат от разказа на Джордж Ричи, онзи млад американски войник, повален от треска след изтощително учение, който напуснал тялото си. Малко по малко светлината на стаята се променила, станала изключително блестяща, като изпълнила цялата стая, без да може да се види откъде идва:

„Всичките лампи във взвода не биха могли да дадат такава светлина. Както и всичките лампи в цялата вселена!”

Но изведнъж той открива светлинния източник:

„Това бе Той.

Той бе твърде блестящ, за да можеше да бъде наблюдаван право в лицето. Тогава видях, че това не е светлина, а един Човек, който бе влязъл в стаята, или по-точно Човек, направен от светлина. . . Понечих да се изправя и докато се надигах, бях пронизан от тази изумителна убеденост: „Пред теб е Синът Божи”.

Мисълта се оформи като че ли отново вътре в мен, но това не бе умозаключение. То бе един вид познание, незабавно и пълно. Научих и други неща за Него. Първо: Той бе възможно най-мъжественото същество, което някога бях срещал. Ако Той беше Синът Божи, Неговото име беше Христос. Но. . . това не бе Христос от книгите ми по вероучение. Онзи Христос бе мил, любезен, отзивчив и може би малко немощен. Това Лице тук бе персонифицираното Могъщество, по-старо от времето и въпреки това по-настоящо от когото и да било.

Освен всичко друго аз знаех със същата мистериозна вътрешна убеденост, че този Човек ме обичаше. И още, че могъществото, което излъчваше това Присъствие, бе една абсолютна любов. Една изумителна любов. Любов,как-вато не бях срещал и в най-необикновените си сънища. . .”

Без да претендирам, че се отнася за същото явление, не мога да се въздържа да отбележа, че един от критериите на автентичните мистични опитности е тази вътрешна убеденост, това идващо постепенно отвътре с напредването на опитността просветление за смисъла на всичко, което се случва.

Трябва да отбележим по повод на нашия автомонтьор, който се разплаква всеки път, когато разказва своята история, че това е съдбата на мнозина от онези, които са преживели малко по-силно опитността на Божията любов. Това явление дори си има име, то е „дарът на сълзите”, добре известен в източнохристиянската традиция.

3. Какво направи от своя живот?

Тогава обикновено умиращият долавя въпрос от страна на съществото от светлина, въпреки че това е по-скоро директно общуване на мисъл с мисъл, отколкото действително произнесен на глас въпрос. Този въпрос изглежда е ио същество един и същ, въпреки че всеки един от временно мъртвите го тълкува по своему:

„Готов ли си да умреш?” или „Какво направи от своя живот?” Като че ли за да помогне на покойника да отговори на този въпрос, ето че тогава пред него се изнизва филмът па неговия живот. Явлението е добре познато. То може да се наблюдава дори без човек да е напуснал тялото си, без да има злополука, под влияние на внезапен шок, на силно вълнение, обикновено обаче свързани със страх от близката смърт. Както свидетелства една млада жена:

„Веднага щом се появи, съществото от светлина ме попита: „Покажи ми какво направи от своя живот” или нещо подобно. И тозчас започнах да се връщам назад. Питах се какво ми става, тъй като изведнъж се оказах съвсем малка и от този момент започнах да се придвижвам през първите години на моето съществуване, година след година, до настоящия момент. . . Всички тези неща ми се явиха отново в реда, в който ги бях изживяла; те изглеждаха реални. Декорите бяха както когато човек излиза от къщи и вижда нещата напълно релефно и цветно. И всичко това се движеше. . . Аз обаче не преживявах отново сцената такава, каквато я бях видяла с моите детски очи, тук като че ли малкото момиченце, което виждах, бе някой друг, като на кино, едно малко момиченце между другите деца, които играеха в тази стая. Това обаче бях самата аз. Виждах себе си да правя онова, което правех, когато бях малка, всичко ставаше точно като в действителността, спомням си я много добре.”

Джордж Ричи, младият американски войник, за когото говорихме, разказва за това с почти същите думи; той обяснява, че това същество от светлина, което според него е Христос, знаело всичко за него, всичките му слабости, грешките му и въпреки това го обичало:

„Когато казвам, че Той знаеше всичко за мен, това ставаше възможно чрез едно достъпно за наблюдение явление. Защото в тази стая, заедно с Неговото лъчисто присъствие, беше влязъл също и всеки един епизод от моето съществуване. . .Всичко, което ми се бе случвало, бе там, естествено, напълно видимо, сегашно и реално, като че ли протичащо пред нас. . . образите се представяха в три измерения, оживени и озвучени.”

Той, както и много други, посочва, че редът на събитията изглежда вече няма значение:

. . . „Нямах представа дали това се случва преди или след. . . Имаше и други сцени, стотици, хиляди, всичките осветени от тази ярка светлина, в едно съществуване, в което времето изглеждаше спряло. Биха ми били необходими седмици от обикновеното време, за да видя тези събития; аз обаче нямах усещането, че минутите текат.”

Филмът на отминалия живот

Този детайл впрочем е отдавна познат. Свещеникът от Арс виждал целия живот на грешниците, които идвали да се покаят при него, в най-малките детайли и практически мигновено. Това той възприемал като някакво провидение, което дори го смущавало, тъй като той не винаги успявал да удържи своите реакции и му се случвало да види в миналото на хората, които идвали при него, не особено значими простъпки, които обаче били наранили неговия принцип за абсолютна безкомпромисност. Тогава той самият бил принуден да успокоява своите напълно объркани клети покаяници. Тази страна на подобни каризми**, тоест на тези паранормални способности, винаги е изглеждала неправдоподобна. Едно такова видение допуска милиони възприятия. Нашият ум не е изчислителна машина. Той не може да записва и да обработва всичко това мигновено. При все това обаче явлението неизменно присъства във всички тези разкази „на границите на смъртта”, в различни варианти. Понякога човек има впечатлението, че всички тези събития са били видени едновременно, в един единствен миг. Понякога – че са се изнизали с изключителна скорост, за части от секундата. Може дори да се случи филмът да не тече изцяло наопаки, а редът на сцените да бъде разбъркан. Както е в едно получено от Й. К. Хампе свидетелство:

„Тогава започна един фантастичен театър в четири измерения, съставен от безброй образи, които възпроизвеждаха сцени от моя живот. За да дам представа, на времето споменавах за две хиляди, но може в действителност да са били както петстотин, така и десет хиляди сцени. В първите седмици след моята злополука можех да си спомня от 150 до 200 измежду тях. За жалост не можах да съхраня спомена за това чрез магнетофонен запис.

Но за най-важното броят е без значение. Всяка сцена беше пълна. Постановчикът беше сглобил така любопитно тази театрална пиеса, че в началото видях последната сцена от своя живот, тоест смъртта ми на пътя близо до Белинзона, докато последната сцена от спектакъла бе първата ми опитност, тоест моето раждане. Всяка сцена се развиваше от начало докрай. Единствено редът на сцените бе обратен. Така в началото преживях моята смърт. Втората сцена бе моят туристически преход в Готар. . .”

Някои хора виждат всички сцени, други – само най-важните; някои присъстват на своето раждане, за други филмът започва на пет-шест годишна възраст. . . Но нека се върнем към смисъла на тази специфична за всеки един човек проекция чрез разказа на Джордж Ричи:

„Всеки детайл от това двадесетгодишно съществуване беше изложен, за да бъде видян. Доброто, лошото, силните моменти, извъртанията. Наред с този спектакъл, който обхващаше всичко, се поставяше един въпрос, той се подразбираше във всяка сцена и, както и самите сцени, изглежда произлизаше от живата Светлина до мен:

„Какво направи от своя живот?”

Явно това не бе въпрос, с който Той целеше да получи информация: това, което бях направил в живота си, беше напълно очевидно. При все това този всеобщ, съвършен и точен призив идваше от Него, а не от мен. Не бих могъл да си спомня и една десета от онова, което Той ми показваше.

„Какво направи от своя живот?”

Този въпрос изглежда се отнасяше до ценностите, не до деянията: Какво направи в скъпоценното време, което ти беше отпуснато?”

Тогава Джордж започва да търси в живота си:

„Не мога да кажа, че имах някакви изключителни грехове, а просто еротични фантазии и потайности също както повечето млади хора. В живота ми нямаше ужасяващи падения, но нямаше и издигания. Само един безконечен, късоглед, креслив интерес към собствената ми личност.”

Тогава в съзнанието му нахлуват, като че ли за да го оправдаят, спомените за посвещаването му в скаутизма***, редовното му присъствие в църквата в неделя и занятията му по медицина. Но пред близостта на Съществото от светлина той не може да лъже себе си и ясно чувства, че е правил всичко това единствено за своя изгода.

„Разбрах, че самият аз съдя така строго събитията, които ни заобикаляха. Самият аз ги виждах незначителни, егоцентрични, без последствия. Тази присъда не идваше от Славата, която сияеше около мен: към мен не се отправяше нито порицание, нито укор, а само любов. . . Изпълваща света на Неговото присъствие и въпреки това насочена към моята личност. . . Очакваща моя отговор на все още звучащия във въздуха въпрос, изречен от ослепителния му глас:

„Какво от това, което си направил в живота си, можеш да ми покажеш?”’

. . . Въпросът, както и всичко, което идваше от Него, бе свързан с любовта: колко силно си обичал през твоя живот? Обичал ли си другите, както аз обичам теб? Изцяло? Безусловно?

Тогава в Ричи се надига нещо като негодувание, породено от усещането, че е попаднал в клопка:

..Някой трябваше да ми го каже!”

И отговорът от Човека от светлина веднага дошъл, отново прониквайки направо в мисълта, отново без укор:

„Аз ти го казах.’”

„Но как?”

Аз ти го казах чрез живота, който водих. Казах ти го чрез смъртта, която изживях.. .”

Така Джордж Ричи наистина се убеждава, че негов учител е станал самият Христос. Тогава започва едно фантастично просветителско пътуване заедно с Христос.”

Ново ли е всичко това? Без съмнение не! Свети Йоан го бе казал и повтарял:

„Господ е любов, Господ е светлина” (Свети Йоан, I Послание). Ето че изведнъж при прочита на един такъв разказ тези думи стават невероятно конкретни и добиват съвсем нова сила. Трябва също да признаем, че през вековете редица свещенослужители с благословията на Светата Църква бяха направили всичко възможно, за да изпразнят тези думи на Свети Йоан от тяхното съдържание.

Господ може единствено да обича. Никакво порицание, никакъв укор. Но същевременно и абсолютното изискване да обичаме. Дори ако съществото от светлина не винаги е Христос, изискването е същото. И госпожа Йоланд Ек чула същия този въпрос: „Какво направи ти за другите”? И тя паднала на колене пред могъщото присъствие на съществото от светлина, което стояло пред нея. Но макар и тя също да е християнка, както ми каза, тя не мисли, че това е бил Христос, а само нейният „водач” или още нейният „ангел-хранител”.

Господ е любов, но за да споделим живота му, трябва да се научим да обичаме като Него самия. В това е целият смисъл на нашия живот. Джордж ясно е почувствал, че Човекът от светлина познава всичките му слабости. Но все пак Той го обичал изцяло, безусловно. И Той очаква същото от нас:

„Бях ли способен да обичам хората, дори онези, които познавах из дъно, с техните недостатъци, ето какво ме попита Той”, разказва един около четиридесетгодишен човек, оцелял след автомобилна злополука.

„. . . Той ми показа всичко, което бях правила, след което ме попита дали съм доволна от себе си. . . Интересуваше го любовта; в това е целият въпрос. Този вид любов, която ми вдъхва желание да я даря там, където я няма”, опитва се да обясни една жена, претърпяла сърдечна криза по време на операция.

Една друга млада жена забелязва, че докато протичал филмът на нейния живот, тя вече не виждала Съществото от светлина. Но тя все така чувствала присъствието му и била в пряка мислена връзка с него.

„Той не се опитваше да се осведоми за това, което бях правила, тъй като го знаеше отлично; той избираше някои откъси от моето съществуване и ги възкресяваше пред мен, за да ги възвърне в паметта ми.

През цялото това време той не пропускаше нито един случай да подчертае пред мен значението на любовта. . . Той ми каза, че би трябвало да мисля повече за другите, че би трябвало да постъпвам по най-добрия начин. Но това в никакъв случай не приличаше на обвинение; дори когато ми припомняше моментите, в които съм била егоистка, той искаше да ми покаже, че и съм извлякла поука от това.”

Оттук лесно ще бъдат разбрани и твърденията, които на пръв поглед биха изглеждали противоречиви. Някой ще каже, че от всички сцени, които са му били показани, са лъхали мир и хармония, дори и в тези, в които традиционният и религиозният морал биха могли да видят грях и дори смъртен грях. Затова един пък друг човек – лекар с твърде рационално мислене – в същите обстоятелства „почувствал изключителната вина от най-низките лоши постъпки.”

Несъмнено тези несъответствия се дължат от една страна на обстоятелството, че единственият съдник тук е любовта и че понякога църквата или църквите са съзирали тежки прегрешения там, където не ги е имало. От друга страна, може би педагогиката на любовта на съществото от светлина се приспособява към потребностите и способностите на всеки от нас. Но в края на краищата единствено значима е любовта.

Ето какво „водачът” или понякога самият Христос посочва на онези, които трябва да се завърнат, за да довършат своята мисия на Земята. Но свидетелствата на тези, които завинаги са напуснали този свят, обстойно и в детайли потвърждават това основно послание, заедно с всичко, което то включва и заедно с последиците от него.

Несъмнено вече сте забелязали също и че в крайна сметка присъдата се произнася от нас самите. Джордж Ричи го потвърждава в откъса, който цитирах. Но в тази присъда все пак известен дял има и съществото от светлина. Понякога, както видяхме, когато филмът на живота съдържа само отделни сцени, те биват подбирани от него. Когато ние се опитваме вътрешно да избегнем истината за нас самите, той веднага ни осветява. Ето още едно свидетелство за това:

„Бях изгарян от срам поради един куп неща, които бях правил, защото сега виждах всичко в съвсем друга светлина; блясъкът ми откриваше кое е било лошо, в кои моменти съм постъпвал зле. И всичко това бе твърде реално.”

Всичко това съответства много точно на най-традиционното учение за онова, което се нарича личният съд, който се провежда веднага след смъртта. Най-често се обяснява, че най-вероятно душата сама се осъжда, но с помощта на светлините, изпратени от Бога. Ако някои все още си представят, преди да са извършили тази опитност, че това осъждане става пред трон и брадат съдия, нека те не бързат да набеждават Църквите. Както и ако те все още вярват в Дядо Коледа и че бебетата ги носят щъркелите, нека потърсят причината за това в себе си.

Този съд изглежда изпълнява две ясни цели. Първо – да позволи на покойника сам добре да си даде сметка за духовното ниво, което е достигнал, за да може да избере и да приеме измежду пътищата, които се разкриват след този живот тук онзи, който ще бъде за него наистина най-добрият. След това, за да позволи на покойника да започне малко по малко необходимото пречистване. Това, разбира се, ще бъде дълъг процес, който той ще трябва да следва на етапи. В главното обаче механизмът ще бъде винаги един и същ, и при редица временни кончини той вече се е проявил:

„. . . Виждах не само всичко, което бях правил, но даже и отраженията на моите действия върху други лица. Те не просто се изобразяваха като филм върху екран, защото аз преживявах всичко това, то бе съпроводено от чувство. . . Открих, че са запазени дори моите мисли. Всичките ми мисли бяха там. Нашите мисли никога не се губят. . .”

За всичко това намираме пълно потвърждение при окончателните кончини. Както казва Пиер Моние:

„Първата плоскост, на която душите отсядат след смъртта, е в известен смисъл едно място за „подбор”, но духовете остават тук само докато тяхното материално тяло ги задържа в една обкръжаваща действителност, която прилича на земната. Другите души ги съветват и поддържат много по-еволюирали духове, които ги учат да се издигат до най-чистите сфери.” Ала онези, които не са достатъчно еволюирали, за да могат да напуснат тази примитивна плоскост, не остават сами.

„На тях също, както на останалите, им е съдено да се развиват: за тях се извършва напрегната и активна мисионерска работа. Трябва да знаете и да запомните, че тези души не са щастливи; те са сломени от спомена за своите грешки. . . (имам предвид само грешките, за които те са отговорни поради съзнателното си коравосърдечие). Веднага след освобождаването им от плътта Христос ще посети тези „заключени духове”.

(Припомнете си събитията след Възкресението на Христос до слизането му в Преизподнята – според I Послание на Свети Петър, глава 3,19 и Посланието на Свети Павел към Галатяните, глава 6, 1).

Това се представя също както филма на живота ни. На 27 октомври 1919 г. Пиер Моние го описва на майка си:

„Виждаме как пред нас се представят в завършен вид последствията от нашите деяния и от нашето земно влияние. Тогава ние получаваме едно, ако мога така да се изразя, „кинематографично” образование, което ни трогва, което ни просвещава и ни изпълва с угризения или признателност. Ние придобиваме също способността да следваме духовната посока на излъчените от нас импулси и да ги придружаваме предварително до крайната точка на тяхното пътуване. . . Какъв урок, скъпа Мамо!”

Да, те често казват това, ние ще проследим и последните последствия, щастливи или нещастни, от всички наши деяния, от всички наши мисли. И тогава, както казва още един временно починал: „Така бих искал да не съм правил нещата, които бях правил, бих искал да се върна назад, за да ги променя.”

Но нека самите ние повече не се измъчваме. Пиер Моние подчертава дебело в откъса една съществена отклика: ние сме отговорни единствено за грешките, извършени вследствие едно съзнателно коравосърдечие. В книгата си „За да стане човекът Бог” аз често наблягам на тази отклика.

Отново давам думата на Пиер Моние, защото той ни отвежда към Разкритието на самия смисъл на цялото наше съществувание, както върху тази земя, така и в следващите етапи. Нещо повече, неговото свидетелство прави връзка между разказите от временните и окончателните кончини:

„Когато внезапната и скоропостижна смърт връхлита човека от Земята, през съзнанието му преминава цялото му съществуване в най-малки детайли; това е прелюдията към близкото духовно бъдеще. . . много бързо съзнанието за неговото духовно съществуване, което е било душата му през неговите земни дни, се проявява под формата на много точни спомени; съжаленията, угризенията, после също удовлетворението от извършеното добро. . . Трябва да мислите за това, понеже тази опитност е неизбежна за вашата душа, също както самата смърт. Това е логичното следствие от преминаването от едно условие в друго и вашият живот в небесните сфери зависи от него. . .”

На 6 август 1920 г. Пиер Моние разяснява на майка си как това пречистване продължава през различните етапи:

„Нахлуват маса спомени. . . те преминават пред физическия ми поглед като многобройни и оживени картини, и ме карат отново да изпитвам отминалите вълнения. Откакто пристигнах в сферата, която сега обитавам, аз установих, че имам по-голяма способност да запомням; тя идва от това, че нашите души, все по-свободни и загрижени за чистотата си, трябва да дирят с повече усърдие всички духовни движения, за които те ще трябва да дадат сметка. В началото на нашия преход тази работа се извършва, ако мога така да се изразя, наедро; но след това тя трябва да бъде довършена по-пълно и качествено: ето защо и най-малките детайли в нахлулите спомени добиват важност. Това може да ти обясни защо ми е по-лесно да си спомня сега нещата от земното минало, отколкото тези от времето, когато започнах да ти изпращам моето послание. . . Когато настъпи мигът и когато постигнем развитието, необходимо, за да получим благодеянието на абсолютното разтваряне на нашата душа пред абсолютната цялост, ние отново изживяваме и най-малките факти чрез личния спомен, за да изпитаме задоволство или покаяние за нашия живот.”

Трябва още да добавим, че понякога Пиер Моние говори за нещо като крайна равносметка, когато изпитанието на човешката общност достигне своя край. Вярно е, тогава той използва библейския термин за Страшния съд и говори за „трибунал” и за „трон”. Но дори тогава нищо не показва, че тези термини трябва да бъдат схващани буквално. Има неща, които могат да бъдат внушени само поетично. Това трябва да се разбере.

Въпреки това за най-важното и по този въпрос аз му имам доверие. Първо защото една част от неговите вече отдавнашни твърдения сега са доказани надълго и нашироко, и независимо от каквато и да е религиозна принадлежност. Също защото когато той мисли, че трябва да допълни или дори да се противопостави на учението на традиционните Църкви, той не се колебае да го направи. И накрая, защото логиката на този Страшен съд остава винаги една и съща, тази на любовта:

Тогава душите, които твърдо са отказали да отхвърлят самите себе си, своята гордост, своя егоизъм, с една дума, отказали са да обичат, ще бъдат изоставени в огъня на угризенията и срама. . . те ще се самоунищожат: „Това ще бъде втората смърт”. . .

Последното милосърдие на Господ към тях ще бъде да ги остави да се завърнат в небитието. Следователно вечен ад няма и тази теза се разминава с традиционното учение. Но Пиер Моние и мнозина други решително потвърждават наличието на тази втора смърт.

4. Между живота и смъртта: тунелът и сънят

За да ви предпазя от каквато и да е изненада и обезумяване в момента, когато часът на голямото отпътуване настъпи и за вас, когато вашето броене назад достигне до нулата, аз трябва да ви разкажа също и за преходите, за междинните зони.

До този момент не направих това, тъй като е твърде трудно да бъде посочено тяхното място. Първо, защото, както изглежда, всички теории са несъвършени и защото зоните се проявяват със значителни при всеки индивид варианти, и може би не винаги се разполагат на едно и също място из пътя.

Реимънд Муди дълго говори за нещо като тунел. В първия си труд той го различава в момента на декорпорацията – тогава той би бил свързан с излизането от тялото. Във втората си книга**** обаче Муди привежда множество случаи, в които този тунел се възприема твърде ясно след декорпорацията. Духовното тяло вече се рее в стаята, над тялото от плът и едва тогава умиращият чувства, че е всмукан в този тунел. По-късните проучвания, а именно тези на Ринг и на Сабом, изглежда потвърждават този нов възглед. Тогава тунелът би съответствал не на излизането от тялото, а на прехода от тази плоскост тук, в действителността, към една друга плоскост.

Нека се изясним. Когато болният само е излязъл от своето тяло от плът, той остава в същата плоскост, в която сме и ние. Той се рее на тавана на стаята със своето духовно тяло, което ние не виждаме, но болният ни вижда. Чрез това духовно тяло той вижда също нашия обикновен свят. Той забелязва цветовете на плафонерката, стрелките на контролните апарати, кока на тила на сестрата, която е надвесена над него. . . Той може да преминава през врати, стени и тавани, но въпреки всичко той вижда само нашия свят. Затова пък тунелът изглежда е белег за пристигането в един друг свят.

Думите, с които тунелът може да се опише, са почти винаги едни и същи: „дълъг мрачен коридор, като в тръба”, празно, абсолютно тъмно пространство. . . цилиндър без въздух”, „дълбока и мрачна долина”, „нещо като тесен и много, мцого мрачен проход”, „тунел, съставен от концентрични кръгове”. Спомнете си още веднъж за Долината на Сянката на Смъртта, за която се говори в Библията.

В този тунел човек хлътва с главоломна бързина, но без усилие. Не се страхувайте, ако чуете шум, дори неприятен, като натрапчив звън или бръмчене.

Обикновено в края на този тунел човек среща съществото от светлина, а доста често и прекрасна градина. Често също чак след този тунел човек среща тези, които е обичал. Но за това няма правило. Много умиращи са видели как към тях идват техните скъпи покойници, без да са преминали през тунела, без дори да са напуснали тялото си; най-често те дори не престават да виждат стените на своята стая, болничния персонал или посетителите до себе си. Те просто достигат до една друга плоскост в нещо като наслагване на образи. Както вече се видя, Елизабет Кюблер-Рос е била свидетел на много такива случаи, когато се е грижела за умиращи деца. Но същото явление често се наблюдава и при възрастни. Сър Уйлям Барет, професор по физика в Кралския колеж на науките в Дъблин, съставя цял сборник с разкази за такива случаи.

Имам впечатлението, че в тези последни случаи покойниците извървяват повече от половината път към нашия свят. Умиращият ги вижда, въпреки че се намира на нашата плоскост. Обратно, тунелът съответства на една смяна на плоскостта. Това изглежда се потвърждава от няколко случая, в които умиращият не е единственият, видял посетителите от отвъдното. Така известната английска медицинска сестра Джой Снел можела да вижда, без да изживява този мрачен преход, приятелите или роднините на тези, за които се грижела; така тя разпозпала две близки на агонизиращата жена приятелки, починали преди нея. Младата жена нърво извиква: „Изведнъж стана толкова тъмно; не виждам повече нищо” и едва тогава забелязва своите две приятелки, дошли да я посрещнат. Тя им протяга ръце, Джой Снел вижда, че двете приятелки вземат ръцете й в продължение на една минута. После ръцете падат. Младото момиче е мъртво. Приятелките изчакват да завърши формирането на духовното тяло, после и трите напускат стаята.

Тунелът тук е сведен до този момент на мрак. Но това е достатъчно, за да отбележим пълната смяна на плоскостта, прехода на нещата от този в другия свят. Джой Снел остава в нашия свят, въпреки че вижда двете починали приятелки.

В редица случаи обаче и най-беглото възприятие на неща и хора от другия свят може, без да стига до този момент с пълния мрак, да бъде съпроводено с нещо като вцепенение. Точно така се изразява един бизнесмен, който присъствал на смъртта на своята жена и успял също добре да види както формирането на нейното тяло на славата, така и постепенната поява на три сияйни създания, дошли, за да я придружат:

„През всичките тези пет часа имах странното чувство, че съм смазан; огромен товар тежеше върху главата ми и крайниците ми, очите ми бяха натежали от сън.”

Това, струва ми се, е точно същото, което се случва на връх Табор по време на Преображението на Христос пред Петър, Яков и Йоан. Най-верният отзвук за това според мен е съхранен в този текст на Свети Лука:

„А Петър и ония, които бяха с него, ги беше налегнал сън; но когато се разбудиха (или „бидейки будни”), видяха славата Му и двамата мъже (Мойсей и Илия), които стояха редом до Него.” (Св. Лука, 9, 32)

Както често се случва, разказът на евангелиста и тук не следва строг ред. Той вече е описал славата на Христос и явяването на Мойсей и Илия. Но изведнъж той си припомня този твърде важен за нас детайл: апостолите „ги беше налегнал сън”. Едва след този „странен сън”, както би казал бизнесменът, с чието свидетелство се запознахме, апостолите могли да видят Исус в славата му и да видят до него Мойсей и Илия. Следователно след като преминали през този оборващ сън, апостолите, без да престават да възприемат нашия свят (и следователно Исус, жив като тях), вече са могли да достигнат, макар и отчасти, света на отвъдното и следователно да видят покойниците (Мойсей и Илия), които разговаряли с Христос. И следователно за времето, за което са могли да възприемат този отвъден свят, те са могли да възприемат славата на Христос, слава, която Христос винаги е притежавал, но която нормално не може да бъде възприета с очите от плът.

Умиращият обаче успява да зърне другия свят само за миг. Той трябва да го премине надлъж и нашир. Изглежда обаче тук може да има няколко варианта: редица умиращи извършват пътуването на два пъти. Първо излизане от тялото, без да напускат нашия свят, след това преминаване през тунел и пристигане на друга плоскост. Други изглежда изскачат от тялото си, като веднага преминават през тунела и се сливат направо с едно друго равнище на действителността.

Трябва също да ви предупредя: ако вие извършите, да го наречем „фал-старт”, както се е случвало на някои, не е невъзможно да прекосите отново същия тунел. Муди съобщава за много такива случаи. И накрая един, както изглежда, съвсем рядък случай: една жена твърди, че е срещнала в този тунел, докато вървяла към светлината, свой приятел, когото тя отлично разпознала и който се връщал оттам. Когато те се разминали като в движещи се ескалатори в метростанция, той й обяснил чрез предаване на мисли, че е бил „изпратен” към нашия свят. Същото впрочем се случило и с тази жена, и ние разполагаме с разказа за това. Доколкото могла, тя се информирала за това, което се било случило на този приятел и разбрала, че той е претърпял спиране на сърдечната дейност почти в същия момент, в който тя извършила същата опитност. Очевидно би било твърде интересно да знаем дали този приятел по време на своето завръщане също е имал чувството, че се разминава с тази жена. Но когато Муди съобщил на К. Ринг за това свидетелство, той все още не бил имал възможността да го провери.

Дали този тунел следователно представлява задължителен преход между два свята? Но на какво пространство отговаря той? Умиращите имат впечатлението, че се движат в него много бързо и, доста често, издигайки се към съществото от светлина. Колкото и да съвпадат обаче тези опитности, не бива да ги възприемаме твърде буквално. Когато човек „влиза” в този тунел, пространството и времето вече не са същите. Ние ще си дадем сметка за това, когато разгледаме (по-нататък в тази книга) новите светове, в които той отвежда.

Изглежда впрочем, че има поне още един начин да се достигне до висшите светове или може би да се премине този тунел: насън. Много от нашите скъпи покойници ни уверяват, че много често ние отиваме при тях по време на нашия сън. Тогава това са истински кратки срещи след дълга разлъка, сладки разговори, за които за съжаление ние почти винаги губим спомена, когато се събудим.

Пиер Моние уточнява, че по време на своя сън неговите скъпи родители не го придружават действително до равнището, където той самият обикновено се намира, за да изпълни новата мисия, която Господ в другия свят сега му е поверил. Те се срещат в нещо като междинна зона:

„Колко приятни са нашите срещи!. . . Тримата заедно прекосяваме една сфера, която става достъпна за вас, когато вашите духове се изтръгват от така тежките вериги на плътта. Наистина, вие не идвате при мен на същата плоскост, където се намира сегашният ми „дом”, но ние имаме способността и радостта да можем да се завръщаме в сферите, които посещават въплътилите се временно освободени духове. В тази свещена наслада от духовното съединяване ви убеждават всички гласове от Отвъдното. . . и въпреки това колко трудно ви е да я приемете! Скъпа Мамо. . . скъпи Татко, често ми се случва да ви придружавам до момента, в който вашият дух се завръща с въздишка на съжаление в своя всекидневен затвор; стремя се да създам у вас предчувствие, впечатление, което да удължи у вас спомена за нашата блажена среща. Успявам понякога отчасти да го постигна, нали, скъпа Майчице?. . .”

Поне в един случай щастливият спящ човек е запазил много точния спомен от тази среща и дори е получил някакво доказателство за нейната достоверност. Започналият в съня разговор продължил, когато човекът бил напълно буден. Но трябва да кажем, че човекът бил медиум. Става дума за един от последните контакти на Белин с неговия син, починал двадесетгодишен по време на една злополука. Контактите на известния „ясновидец” Белин с неговия син, както вече ви обясних, винаги са били твърде трудни. През януари и февруари 1972 г. не може дори вече да се говори за диалог. Само впечатлението, че е чул смеха на своя син Мишел или думата „татко”; само това въпреки дългите часове на безплодно слушане и усилия. Уморен и обезкуражен, Белин изоставя опитите и заминава да поотпочине заедно с жена си във Флоренция:

„Желаехме само спокойствие. Не се опитвах повече да викам Мишел. Честно казано, изобщо не предчувствах какво благодеяние щеше да ми бъде оказано. Една нощ в хотела ни на брега на Арно Мишел ми се яви насън. Не си спомням началото, но той седеше до мен в колата, както толкова често ни се беше случвало, преди да почине; сега обаче не той, а аз управлявах.

Аз му казах: Мишел, знам, че сънувам, защо става така, че след толкова напразни опити да се свържа с теб едва тази вечер ни беше разрешено да се срещнем и да се видим?

Мишел ми отговори: Вярваш ли, че наистина сме били разделени? Моята енергия се предаваше на теб и на мама. Винаги е така. Любовта на тези, които остават и които плачат, и които зоват, носи в себе си малко от скъпото същество, което си отива. Една част от него живее в тяхната мисъл, обитава тяхното тяло. “

Аз: Наистина чувствам, че оттогава живея за двама: за теб и за мама. С мама е същото. Нима това е истина? Това чувство не е ли илюзорно?

Мишел: Един ден предсказанията на поетите и на любящите сърца ще се сбъднат.

Чух или по-скоро видях неговия смях, тъй като той се обърна към мен и аз също го гледах: той сияеше. Радостта му се предаваше и на мен. Очите му бяха изпълнени със светлина, която проникваше в мен. Това бе нещо като вътрешно сливане. Няма никога да забравя този момент, в който ние се погледнахме лице в лице извън пространството и времето.

Аз: Мишел, едва успявам да говоря, толкова съм щастлив да те видя така сияещ. Стори ми се изведнъж, че светът не е чак толкова лош, че хората могат, ако искрено желаят, да намерят изход от своите злочестини.

Мишел ме целуна.

Аз: При мен идват толкова нещастни и потиснати, сломени от мъка същества. Мнозина са решени на самоубийство. Как да им върна желанието да живеят и тази радост, която изпитвам в този миг?

Мишел: Можеш да им дадеш сили да плуват срещу течението на живота.

Часът е пет, събуждам се и чувам, че говоря с Мишел. Различавам ясно гласа на моя син.

Аз: Обясни какво искаш да кажеш; имам още толкова въпроси да ти задам!

Мишел: Не насилвай истината, татко. Тя идва винаги навреме.

Аз: Правя всичко възможно, за да чакам. Много от нещата, които ми съобщи, са странни. Така например аз може би все още сънувам и въпреки това ти си тук.

Мишел: Животът е един вид енергия, смъртта е друг вид, а сънят е някъде между двете.

Аз: Вярваш ли, че бих могъл да вървя заедно с теб по-нататък в нашите проучвания?

Мишел: Престани да се измъчваш, татко. Стреми се да не се раздвояваш прекомерно, енергиите, които произвеждаш извън теб, може да не попаднат в своите центрове. Това предизвиква винаги пропадания на паметта.

Аз: Когато душата на един човек напуска неговото тяло при смъртта му. намира ли тя непокътнати отделилите се блуждаещи частици?

Мишел: Да. Дори лудостта следва в отвъдното възможно най-хармоничната еволюция. В оттатъшния свят злополуките на душата не тежат повече от една рана или физическа недъгавост. Спирачки са умишлено допуснатите прегрешения на Земята.

Аз: Спирачки за какво?

Мишел: Очаквай ме, татко, аз ще се върна.

Гласът изчезна, но щастливият образ остана.”

Сънят на смъртта

Бих искал сега да се спра на един друг вид сън. Този, който обикновено наричат съня на смъртта. Казва се още „да заспиш последния си сън”. Скоро ще видим, че мъртвите не спят. Наистина, в началото има сън, но той в никакъв случай не съвпада с момента, в който ние, живите, имаме впечатлението, че мъртвите заспиват. В действителност, както вече видяхме, когато умиращите затварят очи, те не заспиват, не губят съзнание, те само напускат своето тяло и достигат едно равнище на действителността, където ние нормално не можем да различим какво те правят.

Точно на това равнище и само малко след тяхната смърт се изживява „сънят”, за който сега бих искал да ви дам разяснения. Опитността на съня също не е абсолютно универсална. Тя обаче изглежда е почти задължителна. Но тук ние напускаме все още досегаемата област от разказа на избегналите смъртта. Тези, които могат да ни опишат този сън, са действително мъртви, окончателно мъртви. Този сън дори като че ли свидетелства в известен смисъл нещо, което затвърждава тяхната окончателна смърт. Преминаването През тунела дава достъп до висшите светове, това вече видяхме, но човек все още може и да се завърне.

След този сън няма пример някой някога да се е завърнал към земния живот.

Посланията на убитите през Втората световна война войници към вдовицата и дъщерята на полковник Гаскойн ни представят някои от възможните варианти.

Ето например един шотландец, ранен и затворен на остров Крит. Не се погрижили за него и нещастникът след безкрайни мъчения потъва в абсолютен сън:

„Когато се събудих, болката беше изчезнала, а аз бях навън. Помислих, че съм се измъкнал и се разхождах щастлив от свободата, но бях неспособен да разбера какво се бе случило. . .”

И така, той е мъртъв, такъв е тук смисълът на неговия първи сън, но тъй като се почувствал жив при своето „събуждане”, той не разбрал това. Войникът върви с мъка, намира се в нещо като мъгла:

„Обхващаше ме отчаяние. Към мен се приближаваха хора, за да ми помогнат и когато започнахме да се разбираме, бях подтикнат от желанието да се скрия от немците. Това приличаше на мъчение. А после хората дойдоха при мен и аз се пренесох в истинския сън на смъртта – угасването на нашия живот и раждането на един друг.”

Следователно, както забелязахме, за този, който наистина е мъртъв, „истинският сън на смъртта” не е моментът, в който той затваря очи и в който обкръжаващите го установяват смъртта му. Касае се за един друг вид сън, за сън на духовното тяло. Обърнете внимание също на факта, че хората, конто идват, за да му помогнат, без съмнение също са били жители на другия свят.

Този разказ получаваме от доблестния моряк, който вече ни разказа как е потънал със своя танкер. След като се оказал в „дълбоки води” заедно с много от своите спътници, те започнали да вървят. После те забелязали сред тях еднн непознат без униформа. Така те пристигат до склоновете на хълм в една великолепна градина:

„Бях изтощен, умирах за сън и краката ми не ме слушаха. Непознатият ни предложи да си починем. Седнах върху тревата на земята и веднага заспах.”

Този път събитията протичат много по-просто. В действителност те изживяват това в нещо като вторично състояние. Голямата изненада идва след събуждането. Неговите спътници също като него заспиват и чак след като споделят спомените си и с помощта на непознатия, един обикновен моряк, преминал преди тях в отвъдното, накрая те ще забележат, че са извършили големия преход.

Ето друг разказ, на един полски пилот, свален над Франция. Същото учудване от липсата на страдание, същото учудване, че се измъква като по чудо от немците, които не го виждат, докато отвеждат помощник-пилота. Същото разочарование от това, че френските селяни, които той моли за помощ, дори не му отговарят.

„Бях изумен. Не зная дори къде съм. Питам, моля, забравям, че не съм вярващ. Моля за помощ и тя пристига. Един изключително странен, но въпреки това съвсем приличащ на нас човек се приближава до мен. Той ми казва да не се тревожа от промяната: Така щяло да бъде по-добре за мен и аз съм щял да бъда много щастлив в тези земи. Вече не разбирам много добре. Мисля си, че съм затворник. После той ми обяснява, че няма нито затвор, нито затворник в аз отново се чувствам свободен. Тогава той ме отвежда и ми заповядва да заспя. Той докосва очите ми и аз тутакси заспивам.”

Пиер Моние също говори за своя оздравителен сън.

„Нещо като бременност, която предхожда новото раждане на душата: но ние ще бъдем там, като ще бдим над този сън с нежността на майката, на бдителната милосърдна сестра, ще очакваме всеки показателен признак на събуждането, готови да му подадем (на духа) ръка, да го успокоим, да му дадем да разбере, че е обкръжен от любов, от доброжелателство и от симпатия. Малко ио малко духовните очи се отварят за светлината: първото чувство след това събуждане е примесено със съжаление от непоправимото (смъртта): душата си спомня за всичко това, което е оставила, за тези, които е обичала на Земята и не си дава сметка, че не е разделена от тях. И след като вече намира любимите хора, които я чакат и които разпознава, тя се чувства заобиколена от една насърчителна радост; обкръжението от светлина и спокойствие я стопля, утешава я. Божията доброта позволява споменът за нейните грешки, за нейния грях да не я смущава по време на нейния сън; малко по малко, постепенно виновната душа осъзнава какъв покварен багаж носи със себе си. . .

. . . Отначало Отецът изпраща вестителите на своята любов да посрещнат детето му. Така душата в своето ново духовно тяло се събужда в една непозната атмосфера, която тя с наслада поема, както дробовете, които, след като са вдишали изпълнен със зарази въздух, се разширяват при полъха на чистия и свеж бриз. Това е едно облекчение, едно силно и неизразимо задоволство, което трае по-дълго или по-кратко в зависимост от Божията воля. Душата, извършила в този момент опитността на една безкрайна и несравнима радост, ще запази силното желание за възвръщането на един такъв спомен, конто ние бихме могли да наречем „обладание на променената от любовта душа от един Господ, който единствен може да я утеши”. Ние никога не забравяме това първо впечатление от това, което представлява небесното щастие и то е благодеяние на божествената любов, защото този спомен е най-мощният стимул да ни помогне в еволюцията, независима от постоянното завръщане на това ..сладострастие на духа” (ако тези думи биха могли да се съчетаят).”

Силата на любовта

Да, това е същият „механизъм”, ако може така да се нарече, това е същата божествена педагогика, която намираме приложена в живота на толкова мистици. Господ позволява да се усети сладостта от неговото присъствие, напълно различната сила на щастието от неговата любов. После той се оттегля, изчезва, млъква, скрива се. И тогава идва болката, толкова по-силна, колкото по-фантастично е било това щастие. И душата е готова на всичко, за да преот-крие това щастие, готова да премине през всички изпитания, да изтърпи всички мъчения, да се съгласи с всички лишения.

Това е тази толкова пронизваща болка, това толкова горещо желание, което изразява така добре например Свети Симеон Новият богослов, може би единственият мистик от Източните Църкви, който, макар и малко, ни позволява да проникнем в тайните на неговото сърце:

„Оставете ме сам, затворен в моята килия; оставете ме сам с единствения приятел на човека, с Господа! Отстранете се, отдалечете се, позволете ми да умра сам пред лика на Господа, който ме е създал. Нека никой да не тропа на вратата ми и да не издава глас; никой от моите роднини и приятели да не ме посещава; никой да не отвръща насила моята мисъл от съзерцанието на Бога, най-добрия и най-красивия. Нека никой да не ми носи пиене и ядене, защото достатъчно ми е да умра пред лика на моя Бог, на милостивия Господ, който слезе на Земята, за да призове грешниците и да ги въведе във Вечния Живот. Не искам повече да виждам светлината на този свят, нито дори слънцето, нищо от това, което е тук-долу. . . Оставете ме да ридая, оплаквайки дните и шините, конто съм изгубил да гледам този свят, слънцето и тази натрапчива, злокобна светлина, която не озарява душата. И газя светлина аз, слепецът, живях, като се забавлявах и като се оставях да бъда изкушаван, без изобщо да усетя, че има друга светлина, Светлина за щял живот. . . Той благоволи да се покаже вярвам за мен, нещастника, после изчезва. . . Позволете ми не само да се затворя в моята килия, но дори да издълбая дупка под земята и там да се скрия. Ще живея там, извън целия свят, съзерцавайки моя безсмъртен Господ и моя Създател. . .”

Тази божествена педагогика е необходима дори в отвъдното, защото, както вече наблегнахме на това на няколко пъти, дори след смъртта си ние ще имаме още много да учим!

Несъмнено това е един от важните въпроси, в областта на който новите ми проучвания и прочитът на нова литература добавиха много към моите предходни богословски познания. Трябва впрочем да призная, че в началото и дори за един дълъг период тези нови перспективи бяха за мен едно разочарование. Забелязвам, че те са разочарование също за мнозина от тези, на които представих първите резултати от моите нови проучвания.

Обичайните представи, както в различните християнски вероизповедания, така и в юдейството или исляма, утвърждават, че след нашата смърт, ако човек е живял „праведно”, ако не е бил твърде нечестен и след един може би кратък период на пречистване, върху който мисълта изобщо не се спира, той ще бъде сякаш притеглен в рая, във вечния живот. Трябва да кажем дори, че за много от вярващите, често по-големи мистици от богословите по занятие, ние наистина ще бъдем усвоени от Бога. Не погълнати от Него, дотолкова, че да изчезнем, като че ли никога не сме били, но наистина изтръгнати от този свят и от нас самите, хвърлени в светлината Господна, в котела на неговата Любов и неговото Щастие, въведени в неговия живот, приобщени към неговата божественост.

Това, което обаче малко по малко открих и което сега отбелязвам, макар че то никак не ме очарова, е че в тази обща, винаги действаща схема, би трябвало малко по-внимателно да се спрем на необходимото малко пречистване. То несъмнено ще трае много по-дълго, отколкото си мислим. Именно така ни караше да тълкуваме учението за Чистилището традиционното католическо обучение, дори ако на практика в подробности действителността не отговаря на обичайните популярни представи.

Ние няма да бъдем изхвърлени към Бога по простата причина, че ние все още не бихме могли да понесем това. По-голямата част от нас все още няма да бъдем готови за нашата смърт. За да можеш да живееш живота Господен, трябва да си се научил да мислиш като Него. Богословството на гръцките Отци от първите векове след Христа, мистиците на  Запад и цялата традиция на православните Църкви вече ми бяха дали възможност да разбера това. Само че аз прекалено се надявах, че при смъртта ни, както в приказките, когато лошата магия изгуби своята власт, ние ще се събудим променени, пречистени и че за Христос ще остане само като с магически жезъл да извърши последното Преображение.

Духовната еволюция продължава в отвъдното

Сега по-добре разбирам, че този поглед върху нещата е невъзможен, защото необходимото преображение е чисто вътрешно. Господ, въпреки цялата си любов, не може да извърши това преображение за нас без нас, на наше място. Той може да бъде неговият вътрешен динамизъм, в това, вярвам, е същината на учението за Изкуплението, но също трябва да позволим на този вътрешен динамизъм да се развие в нас и да ни промени отвътре.

Великият закон, който твърде ясно се проявява във всичките тези свидетелства от Отвъдното, това е абсолютното зачитане на нашата свобода. Следствието от това абсолютно зачитане е, че нашата еволюция и нейната скорост, от етап на етап, от свят на свят, ще зависят от добрата воля на всеки един. Всички казват това.

Пиер Моние:

„Вечният живот е разделен на множество етапи, но единствено от нас зависи дали ще удължим или ще „подминем” някои от тях. . .”

,,. . . Вие знаете, че ние напредваме според нашите доброволни желания по пътя, който води към Господа, също както на Земята; ние еволюираме чрез нашето свободно усилие и се усъвършенстваме понякога значително. Това, което виждате около вас, е изображение на това, което се случва в небесните области. . . А също и една еволюция, еволюция, която се извършва по-бързо или по-бавно, според нашата воля и защото ние я желаем, за да се подчиним на Господа, с една любов, която по същия начин се одухотворява и се усъвършенства. . .”

Албер Пошар набляга на един друг, твърде важен момент. Пошар е живял в Женева (1878-1934). Произхождащ от протестантско семейство, той още като дете се заинтересувал от спиритизма. Пошар бил член на Женевското Общество за психически проучвания, после станал негов библиотекар и накрая негов председател. Той имал тесни приятелски връзки с Леон Дьони, а през 1911 г. е изучавал в продължение на една година окултизъм заедно с прочутия Па-пюс (доктор Анкос). Своите послания по метода иа автоматичното писане той изпратил не до своята жена, а до един малък кръг от приятели в Холацдия. Макар и неговите съчинения да нямат за мен същата духовна стойност, както тези на Пиер Моние, на Ролан дьо Жувнел, на Паки или на Мис Мортли, макар и понякога да са малко объркващи, те не са по-маловажно свидетелство. И така, тук Албер Пошар набляга особено върху вътрешния механизъм на тази еволюция.

Ние оставаме на даден достигнат етап толкова дълго, колкото той представлява за нас интерес. Ние сменяме плоскостта („равнището” или „сферата”) само когато плоскостта, на която се намираме, започва да ни дотяга. Но когато смени плоскостта, нашето тяло също се оказва в ново състояние, което е винаги в хармония с новия свят, до който достигаме.

„В същия момент, в който духът се отвръща от един свят, той го напуска. . . Именно интересът, който изпитваме към него, е причина да се съхрани инструментът, сиреч „тялото”, който служи за изразяване и за вписване в даден Свят.”

Същото послание имаме и от Мари-Луиз Мортон. Това е още един от тези “ многобройни твърде интересни текстове. Мари-Луиз живеела в Ню Йорк. Тя била загубила своя брат и своя годеник, и нямала вече никакво желание за живот. Към автоматичното писане се привързала при малко необикновени обстоятелства. От 1940 г. до 1956 г. тя получавала послания главно от двете скъпи същества, които изгубила. Доста често й отреждат място в групата на пратениците от англосаксонски произход. Но тя е била французойка и получавала пряко своите послания именно на френски език. И така, ето какво ни съобщава тя точно по този въпрос:

Да помагаш на другия значи самият ти да се развиваш. Това е законът на прогреса. В отвъдния свят това значи да отидеш при тези – въплътени или безплътни, на които смяташ, че можеш да бъдеш полезен интелектуално или духовно, ако имаш по-широк поглед от тях. Мнозина научават бързо, други -по-бавно. . . Човек започва да учи от момента, в който духът му стане възприемащ, но на тази абсолютно субективна плоскост не може да се ускори умственото развитие на едно същество, както не може на Земята да бъде разтворена пъпката на едно цвете, за да се развива то по-бързо. . .”

Несъмнено ние можем да улесним еволюцията на другия; но не можем да я насилим. Можем да и помогнем отвътре, това е ролята на Христос и на общността от светци, както се опитах да посоча това в първата си книга. Можем да и помогнем отвън, чрез словото и чрез примера. Но така или иначе тя преминава през нашата свобода. Това е едновременно напълно логично и малко ужасно. Ние впрочем познаваме така добре нашите слабости, че винаги малко сме се изкушавали да вярваме, че може да съществуват магически жезли. Християнските богослови винаги са се опитвали да тълкуват по този начин светото тайнство. Това те наричат „обективността” на светото тайнство, противопоставена на вътрешните предразположения на субекта, наречени „субективни”. Другояче казано, ако не се чувствате достатъчно силни, за да се изкачите по стълбата, Господ ви е дал на разположение асансьор (светото тайнство). Трябва, разбира се, да размислите, да си направите труда да влезете и да натиснете копчето. Но след това издигането е сигурно.

Винаги съм се борил срещу това схващане за светото тайнство. Така че това, което откривах, докато четях всичките тези свидетелства, изобщо не ме караше да преразглеждам самите принципи на моите верски убеждения. Напротив, то ме заставяше да бъда верен докрай и да извличам изводи от това. Откъдето и стойността, и ролята на зова към съвършенство, които надминават изискванията на обикновената добра нравственост. Дори ако не правя злини, дори ако правя малко добрини, докато се отдавам на малките, второстепенни радости, аз ще си остана затворник. Разбира се, не бива също да искаме да вървим твърде бързо, именно по-бързо, отколкото бихме могли да еволюираме вътрешно. В известен смисъл такива винаги са били опитите и на Църквите да ускорят чрез принуда отвън вътрешната промяна и еволюцията. Но в това няма никакъв смисъл. То е невъзможно.

При все това големият принцип, издигнат от Света Катерина Сиенска, ще отеква винаги като един настойчив зов:

„Tanto ci manca di Lui quanto ci riserviamo di noi: Той (Господ) ни липсва, Той не ни достига, ние се лишаваме от Него точно толкова, колкото сме привързани към нас самите.”

Казано другояче: нищо лошо няма в това да видиш един добър футболен мач или да отидеш на концерт, и може би дори наистина ние имаме потребност от това, но тъй като ще предпочетем да гледаме мач или да слушаме концерт, вместо да потънем в Божието съзерцание, нека не мечтаем твърде много да бъдем усвоени от Господа. Господ не може да ни наложи своята компания.

„Би могло впрочем да се даде и друг превод, тъй като, както всеки знае, втората заповед прилича на първата: докато предпочиташ да отидеш да си похапнеш добре с риск да оставиш ближния си в мизерия, ти все така няма да бъдеш напълно съзрял, за да споделиш изцяло живота Господен.

Ролан дьо Жувнел, мистикът, често малко изумяващ със своите определения, припомня всички тези етапи, които ще ни бъдат необходими за съществуванията в Отвъдното:

„. . .Невъоръжените очи не могат да гледат право в слънцето. Необходими са безброй съществувания, за да можеш да достигнеш до съзерцанието на божествената светлина. Съгради своя вътрешен живот на плоскости. . .

Това впрочем не е непременно отчайващо. То трябва да бъде схващано в положителен смисъл. Свети Павел казва:

„А ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен.” (Второто Послание към Коринтяните, 3,18)

Свети Григорий Нисийски от IV век казваше, че ние ще вървим от начало към начало, през начала, които няма да имат край.

На всяка една от тези плоскости, както той уточнява, ние ще бъдем изпълвани с Божественост. Самият излишък от способности ще увеличи нашата Божествена сила и ще ни направи готови за следващия етап.

Само когато човек добре схване всичко това, разбира, че ние се развиваме с твърде различна бързина. На тази земя, на това първо равнище всички ние се оказваме „смесени”, въпреки че в действителност вече сме били на твърде различни духовни нива. Това дори е една от главните причини за страданията на най-добрите. Но в отвъдното всеки човек ще достигне много бързо равнището, съответстващо на степента на духовност, която лично той е достигнал. Тогава той ще забележи, че разликите между отделните индивиди могат да бъдат огромни. Някои ще изхвърчат „като оръдеен снаряд”, ако използваме израза на свещеника от Арс, когото попитали как трябва да се върви към Господа. Други ще пълзят като охлюви.

Тези обяснения бяха необходими, за да разберем каква е причината за изключителното разнообразие на свидетелствата, които сме получили от отвъдното. А сега нека спрем вниманието си на тези свидетелства.

  • „Живот след живота” (Бел. автора)

** КАРИЗЪМ – от гр. kharisma – влияние, упражнявано от надарен със свръхестествени дарби човек върху група от хора. (Бел. прев.)

*** СКАУТИЗЪМ – младежко международно движение за политическо и нравствено-физическо възпитание в някои западни страни. (Бел. прев.)

**** „Светлината на отвъдното” (Бел. прев.)

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s