Монологът на отшелника

… Преди много години бях известен военачалник . Когато потеглих за поредната война начело на армията , оставих любимата с бъдещото ни дете в утробата й . В поредната от битките бях ранен тежко . Бях взет в плен . Близо 20 години служих като роб на пленилите ме . Това ме накара да осъзная преходността на човешката слава и могъщество . Много пъти съм искал да сложа край на живота , но мисълта за любимата ме връщаше настойчиво към него , колкото и мизерен да бе за момента . Когато най-после успях да избягам и се завърнах , разбрах, че тя вече не е на този свят . Малко след заминаването ми на война се е омъжила за мой приятел , а по-късно родила син . Това ме  накара да прозра и преходността на човешката любов . 

Едва когато обвивката е съвсем празна отвътре , тогава става годна за съд . Същото се отнасяи за нас , хората . Чак след като се изпразним от всички свои суетни надежди , дребнави желания и лелеяни заблуди, можем да служим на околните . Но всеки ще го осъзнае вероятно с напредъка в изживяванията .

А сега е най-добре да ме забравите . Докато в даден момент отново изплувам в съзнанието ви . Защото , въпреки че за непосветените съм едно бронзово огледало , в което обикновено разбиват главите си , за истински търсещите съм врата , през която винаги биха могли да влязат или излязат ….

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s